вторник, 5 ноември 2013 г.

БЪЛГАРСКОТО ПРОКЛЯТИЕ НА ИМИГРАНТА




Роден съм в България, но съм живял повече в чужбина, отколкото в родината си. Освен това имам чуждо гражданство и по съвсем разбираеми причини пътувам по света с чуждия си паспорт вместо с българския. Всъщност, казвам „чужд”, но той е чужд за българите, а за мен е „свой”.
 Работя, плащам данъци, участвам в гражданските процеси и се грижа за семейството си във Франция, като същевременно черпя с пълни шепи от благата на тази чудесна страна, която не ми е длъжна с нищо, но която ме прие с отворени обятия и ми позволи да стана себе си. Имайки предвид всичко това, ми е малко трудно да се нарека българин. И ми звучи странно. А понякога и жалко, и срамно. Тези дни особено се натъжих аз, имигрантът, от отношението на българите към имигрантите, защото колкото и да се чувствам интегриран, дълбоко в себе си аз винаги ще бъда имигрант и винаги ще сънувам онзи дълъг и криволичещ път, по който минахме с баща ми преди 20 години с един раздрънкан полски фиат 125Р с регистрация  РК 5426. Във всеки един миг ще усещам с цялото си същество миризмата на тубата с бензин, заклещена зад моята седалка, както и ръмженето на спукания ауспух, студените струи пот при всеки разменен поглед с граничарите...
Мигриращият човек таи в себе си двойнствена природа – в отношенията с напуснатата страна той е Емигрант, а в новата си страна е Имигрант. От едната е избягал заради лошо, а е отишъл в другата за хубаво.  Само че нито е сигурно, че лошото ще остане зад нас, нито че в новата страна ще ни приемат радушно, поради което мигрантът винаги се чувства раздвоен и заплашен да остане в нищото между границите.
Ежедневно, по няколко пъти на ден дори, минавайки пред българските просяци пред магазина и пред входа на метрото, или срещайки българските камионетки, натоварени със събрани от улицата вторични суровини и всякакви изхвърлени машинарии, или пък превеждайки в полицията на „съгрешили” наши граждани, или разхождайки децата си в парка близо до спящите в палатки българи, се сещам да благодаря на съдбата, че не позволи на полския фиат да ме докара до такова положение. В същото време изпитвам искрено съчувствие към сънародниците си, защото не само знам от какво бягат, но и през какви изпитания преминават с надеждата да се отърват от проклятието на българската безизходица. И аз съм спал в полски фиат, и аз съм бил по приюти за бездомници.
И ето, че в България днес също има имигрантска вълна, съставена от хора още по-клети и от самите българи. Такива вълни е имало и преди – арменци, белогвардейци... Имало е и вълни от бягащи българи – от Тракия, Македония. Нямало я е само сегашната свирепа омраза към иностранеца, нямало я е уродливата физиономия на сегашното пост тоталитарно българско общество, оскотяло до абсолютния примитивизъм на тоталната мизантропия.
Наистина е учудващо, че в страна, в която кажи-речи всеки иска да стане емигрант, се отнасят по този долен начин с имигрантите. Защото е крайно несправедливо човек веднъж да страда като емигрант от това, че е напуснал по неволя страната си, за да бяга от нещастията, а след това като имигрант да страда и поради дискриминация  в "приютилата" го страна, където не само се отнасят с него като втора ръка човек, но и го ръгат с нож, защото друг някакъв си чужденец си е позволил да извърши престъпление. Представете си само какво щеше да ми се случи и на мен, и на всички нас, българските имигранти, ако приелите ни общества решат да ни налагат групово наказание за всяко извършено от българин престъпление, за всяко убийство, за всяко изнасилване, за всяко продадено дете,  за всяка кражба, за всяка фалшификация и т.н...
 Къде остана пословичната българска "гостроприемност", къде са християнските ценности, пред които се кълнем със свещ в ръка в църквата?
Отношението към сирийските бегълци доказва за пореден път, че всичко в българското общество е фалш и пародия. И, да, пак го казвам, срамувам се, че идвам от България, и съм истински благодарен на полския фиат, че ме закара в един наистина човешки свят, където уважават човешкото достойнство и помагат на нуждаещите се не с нож, ами с храна и подслон.
...
Иначе само тук, в Париж и околните предградия, има десетки пъти повече български имигранти, отколкото са сирийците в България...
...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)