четвъртък, 13 септември 2012 г.

Балканската инвазия


Катун в околностите на Лион

Странни хора са французите – веднъж обожават Роми Шнайдер, а след това ритат срещу нашите роми и вдигат врява до Бога, вземайте си ги, казват, не ги щем тука.
Откъде тази нетърпимост към ближния, защо не ни искат нито ромите, нито останалите етноси, нито нищо друго, произхождащо от милата ни родина? Защо ни критикуват, че – видиш ли – ромите мизерствали в България и затова у тях се пораждало желанието да напущат? Ами останалите българи да не би да благоденстват? Пенсионерите да не би да не живеят с кофичка кисело мляко и самун хляб на ден? Да не би хората да имат средства да се лекуват, да плащат ток и парно, да ходят на почивка? И в този ред на мисли бих казал дори, че ако основен критерий за етническа принадлежност в България беше жизнения стандарт, то поне половината население ще се окаже ромско.
Но както и да е... Сега няма да споря на тази тема, етносите са ни най-малкият проблем. Истината е друга – французите се репчат и не искат да приемат български бедняци. Що така бе, джанъм, нали сте уж родина на човешките права-мрава и всякакви други хуманитарни пинизи?
Мисля си тези неща в обществения превоз тази сутрин (13.08.2012) и почвам да чета  един безплатен вестник (Direct matin). И попадам на следната кратка информация (11 стр.) : « Шест ареста след крупна кражба на мед. Шестима мъже на възраст между 20 и 40 години са арестувани миналия понеделник в областта Жиронд след кражба на 15 кубика кабели и медни тръби от предприятие в предградията на Бордо. Част от оценената на 25 000 евро стока е намерена в лагер на „пътуващи хора” в Сен-Медар-ан-Жал ».

Точно, ясно, дискретно. „Пътуващи хора” означава номади, т.е. нашенски роми. И на френските  роми (т.е. „житан”) им викат „пътуващи хора”, обаче те не участват в сделки с метали. И за да не обвинят покрай последните скандали пресата в дискриминация спрямо ромите, журналистите избягват да използват в информации за престъпления думичките, насочващи към Балканите. Всъщност, не помня точно статистиките, но мисля, че откакто България и Румъния влязоха в ЕС, само за първата година кражбите на метали се бяха увеличили пет пъти.
Другото нещо, увеличило се значително, е броят просяци и скитници. Изключено е да минете през метрото без да се натъкнете на няколко акордеонисти, мъчещи както инструмента, така и слуха на пътуващите. Обикновените туристи стават непрекъснато жертва на всякакви уловки и номера, в обществения транспорт гъмжи от нашенски джебчии и всякакви тарикати. В околностите на Париж катуните никнат като гъби след дъжд, балканците се самонастаняват в необитаеми сгради, къртят, рушат, вдигат гюрултия. Или с други думи – хората се чувства като у дома си. Само дето домът им не е тук.  

Оправянето на щетите са само част от разходите на френските институции в борбата с балканската инвазия. Защото към всичко това трябва да се добави усилията на полицията, на правораздаването, на социалните служби и т.н. Франция е правова държава, което означава, че всеки арестуван нашенец бива отвеждан от няколко полицаи в арест, където пък има право на медицински преглед, преводач и адвокат. След това в ареста му дават и храна, а на следващия ден го отвеждат на прокурор, който му се кара. Така веднъж, два пъти, а след това има и процес, и присъди. И всичко това се плаща от държавата.  

За да се развали един незаконно вдигнат катун, също са необходими средства – пресметнете надницата на всички мобилизрани служители, наетата техника и останалите участвуващи в процедурата по разрушаването и почистването предприятия. И като теглим накрая чертата, се оказва, че един нашенец струва на френската държава много по-скъпо, отколкото един преживяващ от социални помощи обикновен безработен гражданин, спазващ законите. Или с други думи казано - нашенецът е един излишен, ама наистина излишен лукс, защото хем струва скъпо, хем пречи, хем няма изгледи в скоро време (или въобще някога) да се впрегне в работа и да осигури възвръщаемост на вложените в него средства.

Франция не може да приеме цялата мизерия на света – беше казал навремето Мишел Рокар. И беше допълнил, че Франция трябва все пак честно да поеме своята си част. Хубаво, обаче в случая комай не става дума за обикновена мизерия, ами за хора, свикнали да живеят преко законите и порядките не само на Франция, но и въобще. И нямам предвид само ромите, ами по-голямата част от българските емигранти, които сякаш са избягали в чужбина, за да пренесат там старите си житейски навици и да заживеят постарому. Отидете на някоя сбирка на български студенти в Париж и ще видите същите изцепки, пиянски побоища, чалги и прочие мили, родни картинки, каквито съществуват горе-долу навсякъде в България (впрочем, студентските сбирки са преустановени за неопределен срок от време, защото последния път едно момче загина при свада). Освен това повечето български проститутки не са ромки, живеещите на палатки и в катуни нашенци също са по-скоро бледолики.
Така че нека да не се оправдаваме с ромите, защото цялото ни общество е такова. А ромите са само неговият най-тъжен образ пред Европа.  

...
 
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 11 септември 2012 г.

Спомен за 11 септември 11 години по-късно

И аз си спомням този ден, в който цялата история на човечеството се промени.
Бях в кухнята на баба ми в нормандското градче Каен. Пишех дипломни работи по филмов анализ и сравнителна литература на един допотопен компютър, когато баба ми намина да ме види с мрачен вид. А навън времето беше необичайно хубаво за този край, където дъждът е част от пейзажа.
-Лоши неща стават, този свят няма да го бъде...- каза многозначително баба ми на български с толкова нестандартния си френски акцент, който въпреки петдесет и шестте години, прекарани в родината на Ботев и Левски, се беше запазил почти непокътнат.

Баба ми беше истинска нормандка и затова перманентният й скептицизъм никак даже не ме учудваше. Когато обаче намина да ме навести още два пъти със загадъчно-апокалиптични подмятания, се запитах дали пък наистина не се е случило нещо сериозно. Пуснах телевизора и видях това, което цялата планета гледаше със затаен дъх. Беше наистина чудовищно... Благодарение на медиите и аз бях станал част от грозното свидетелство за края на цяла една епоха. Мисля, че Историята се раздели завинаги със света на идеологиите и тоталитаризма именно при срутването на кулите близнаци.

Всъщност, не 11 септември промени света, ами светът реши да се промени официално на тази дата. 11 септември се превърна в катализатор на метаморфоза, която от близо десетилетие чакаше да превърне познатия ни двуполюсен модел в еднополюсен... или дори безполюсен. Дотогава Изток и Запад се удържаха един-другиго в страха от ядрена война, а след 11 септември остана само страхът от тероризма.

На следващия ден се обадиха от Екс-ан-Прованс да ми предложат работа в един интернат. С баща ми се качихме на колата и както обикновено прекосихме Франция - от дъждовната Нормандия до слънчевия Прованс, общо 1000 километра почти без почивка, защото именно почивките уморяват истинските пътници. Момичето, което заместих три дни по-късно, беше изпълнило дневника на интерната с объркани коментари за атентатите. Повече никога не се върна на работа. Явно атентатите са послужили за катализатор и на нейните лични психически проблеми. Дали се е съвзела от травмата? Планетата комай - не.

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)