сряда, 30 май 2012 г.

ЗЕМЕТРЪСНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ УПРАВНИЦИ


 
По ирония на съдбата точно на 24 май се озовах в кметството на моето парижко предградие, където имах административна среща с една неапълно незнакома служителка.
-Значи, казва служителката, родното ви място се пише P-E-R-N-I-K…
- Да, отговарям аз, съзнавайки напълно, че лъжа. Ами така де, всеки идиот знае, че Перник се пише на кирилица. Обаче ме мързи да обяснявам очевидни неща и затова се опитвам да се усмихна тъпоумно. Докарвам го почти като Плевнелиев, с което предизвиквам учудения поглед на служителката. За да се измъкна от ситуацията, обяснявам, че всъщност съм роден в града, в който преди два дни стана земетресение – около 6 по Рихтер... Остроумната ми вметка всява смут у служителката и тя забравя усмивката ми ала Плевната...
Бързам да я успокоя, че за разлика от Италия, където при подобно бедствие загинаха хора, в България няма нито убити, нито тежко ранени... Хората са притеснени, домовете им са напукани, при всеки нов трус сърцата им изтръпват и много от тях спят на уличните пейки или са се изнесли от града, но важното е, че са живи и здрави. Слава Богу! Точно така, слава Богу и никому другиго! Само дето в наши дни никой не се интересува от земетресение без жертви... Ето, гореупоменатият президент например живо се развълнува и за една бройка щеше да дойде в Перник, обаче след това реши да снесе яйце в папския двор. Голямо, хубаво, златно яйце. Ами с такава усмивка е съвсем логично президентът да снася яйца и да ръси умности от рода на „ще пътувам само на запад от София”. Добре бе, джанъм, Перник е на запад, защо не дойде да видиш как са перничаните?
На другия чевръст държавник, закръгленичкият Борисов, който обикновено е толкова бърз, когато трябва да се режат лентички, този път му трябваха 20 часа, за да се добере с големи мъки до Перник. Един средностатистически маратонец щеше да измине разстоянието пеша поне десет пъти по-бързо от наш Бойко, дето уж се води пръв футболист на републиката и се поти бетер Веско Маринов по терените на шоплука в неистовите си опити да се прави на спортист.
Успокоих служителката, но не и себе си, защото много добре знам какво е да чакаш помощ от български държавници...
....
24 май... Голям празник, голямо нещо. Официално 24 май е празник на „българската писменост и култура”, което общо взето звучи малко размито, имайки предвид, че писмеността ни е разновидност на гръцката. Колкото до културата и доколко тя има почва у нас, всеки решава сам за себе си и според собствените си критерии. Тъй че 24 май за пуританите в жанра е чисто и просто празник на българския език и на дечицата, изучаващи го с толкова любов, защото езикът е най-вече средство да предадеш чувствата си на най-близките хора.  По случай празника посолството ни в Париж „отпусна” залата си на едното българско училище (училищата всъщност са две, но са скарани помежду си) и старателно записва в графата с мероприятията, че е организирано представление и т.н., за да се отчете след туй където трябва и да си поиска каквото трябва. Само дето на събитието, посветено на българските дечица, не присъства нито посланик, нито културно аташе, нито никой. Защото на никой не му пука за дечицата.
А сега няколко думи за учениците в Перник, набутани в училищата да минават матури и изведени по спешност оттам поради нов силен трус. И за тях на никой не му пука, защото и в България администрацията иска чисто и просто да запише в графата с мероприятия, че всички зрелостници са минали матурите, за да могат впоследствие организаторите на тъй успешните зрелостни изпити да получат съответните „бонуси”. А дечицата – земетресение да ги тресе! Никой не го е еня за психическото им състояние, никой не се стряска от факта, че не спят по домовете си. Имало 15 000 засегнати сгради – голям праз! Да не си мислите, че обществото ще се трогне от земетресение без жертви и ще вземе да се тюхка и да помага?! Не, напротив! По стара българска традиция засегнатите от природната стихия трябва да се извинят на нацията за ненужните притеснения, с които тормозят политическата класа, захласната в усвояването на „бонуси”.
Цитат от фейсбук изявление на депутата-социалист Антон Кутев :  Земетресението събори няколко комина и един селски мост. Стотина къщи се напукаха. Защо това се превръща в единствената национална тема? Помагаме на хората с напуканите къщи (нали за това е държавата) и продължаваме напред! Защо е този шум? Човек ще си каже, че си нямаме сериозни проблеми в тази държава, та се занимаваме с измислени. Вредата за живота на хората от замразените доходи е доста по-голяма, отколкото земетресението успя да нанесе!
Трябва все пак да уточним, че не става въпрос само за няколко комина, ами за почти всички комини в Перник. Освен това стотината къщи са около 15 000, а работата на държавата не е само да поддържа напуканите къщи, но и да се грижи за наранените човешки съдби. Всъщност дебелоочието на Кутев поставя акцента върху цялостната грешна представа на българина за социалните отношения, която накара МОН съвсем прибързано и без да се съобразява с психиката на младежите да организира и проведе матури. Природата обаче е тук, за да напомни,че Кутев и Кутевщината са несъвместими със здравия разум и съвместното съществуване в рамките на обща нация и държава. Кутев и Кутевщината в политиката са проекция на Славитрифоновщината в културата или на Мартинкабровщината в журналистиката. Во кратце, с нежелание се съгласявам с Кутев и признавам, че българското общество е далеч по-срутено от пернишките комини, а щетите са нанесени именно от пошлостта и наглостта на подобните на Кутев паразити.
 Това е то, подигравките с перничани не спират. Човек ще рече, че хората от миньорския град не са случили дори и на качествено земетресение – нито е достатъчно силно, за да вземе жертви и да предизвика съжаление у Кутев, Гоце, Плевнелиев и останалия политико-чорбаджийски елит, нито пък е достатъчно слабо, за да не съсипе къщите и всички да продължат да кретат постарому. Живот ли бе да го опишеш...
....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 23 май 2012 г.

ПЕРНИК НА МЕРНИК



Един пернишки блок-герой
След всичките подигравки с перничани, които вече няколко години помагат на изхабените и бездарни  хумористи да се презапасят с вицове и цинизми от всякакъв род и подобие, ново нещастие удари миньорския град и този път го нарани в плътта му. Изключително силно земетресение разтресе домовете на хората и ги изкара на улиците, където по думите на моя приятел Пешо са прекарали най-ужасната нощ в живота си. Въпреки всичко това обаче перничани се държат достойно, не се поддават на паника, в града не се наблюдават сцени на масова истерия, безредици няма. Остава единствено напълно човешкият и естествен страх от ново земетресение. Защото сградите удържаха веднъж, но втори път ще удържат ли?
По отношение на същите тези пернишки сгради имам особено мнение, защото съм израстнал в тях, дишал съм прахта им, играл съм по строежите им. Макар и не особено красиви, те са все пак добре строени и солидни. Само че колкото и здрава да е една сграда, тя не е вечна. И при сградите има продължителност на живота, и сградите имат нужда от поддръжка и старателно стопанисване, а като цяло в България сме на позицията „След мен и потоп”.
Спомням си как веднъж братовчед ми дойде да ме вземе от летището в София и през целия път до Перник обсъждахме разликите между „Западна Европа” и нашата родина. На влизане в Перник вдигнах очи към последните етажи на един блок, в който се намираше апартамента на моята детегледачка, от чийто балкон като малък съзерцавах пернишките пеизажи и за ужас на комшиите хвърлях разни декорации. Блокът сега беше като обрулен от ветровете, мазилката бе олющена и дори ми се стори, че на места самата сграда бе започнала да се разпада.
Попитах братовчед ми какво се е случило с блока, а той просто вдигна рамене. „Ами, аз дори не съм обърнал внимание... Всички сгради са на това дередже” – отвърна ми той с неудобство в гласа. И на мен ми стана неудобно... Все едно напускайки родния град съм станал претенциозен и различен от онова момче, което бях някога – със скъсани дънки, защото други нямах, и с дълга коса, защото пари за фризьор не се намираха. А пък другите си мислеха, че по собствено желание съм станал хипар или нещо друго с разчорлен перчем и неглижирана външност.
Затова побързах да се съглася с братовчед ми, че за всичко е виновна липсата на средства. Да, да, ако хората имаха пари, щяха да правят редовни вноски за поддържането на кооперацията, щяха да си плащат данъците и да поддържат пътищата и т.н. Само че... Не е съвсем така. И всъщност много обичах скъсаните си дънки и дългата си коса. Защото хората се примиряват с мизерията си и дори се научават да я харесват. Как би могло да е другояче, та нали иначе би трябвало да признаят социалния крах, в който живеят. И с политиците е така – всичко е чудесно, защото другото е непостижимо. Всичко е лесно от самосебе си, защото сме късметлии, защото по природа сме си най-умни и най-хубави.
Минаваме покрай родния ми блок, изпъстрен в различни цветове. „Това е така, защото е саниран – обяснява братовчед ми. Всеки санира, колкото може и когато може...”  не е красиво, но щом е ефикасно... и позволено от закона. По онова време и Пешо – философ по образование и творец по душа – висеше от блоковете и санираше, за да изкара пари за хляб.
Възрожденска архитектура върху козирка на блок...
Пристигаме пред блока, в който отраснах. На партера са разположени гаражи, а над тях има козирка, използвана за тераса от живущите на първи етаж. Един от съседите си е иззидал пристройка, нещо като допълнителни помещения върху козирката, която не е предвидена да издържа подобна тежест и видимо е поддала. „Виж го тоя тарикат какво е направил – оплаква се братовчед ми. И никой не смее да каже гък, комшията претендра, че има разрешително. Козирката всеки момент може да падне, а ако синът ми е отдолу... Помниш ли колко сме си играли под тази козирка?”
Тук вече ми стана криво, но нямах възможност да се занимавам. Сестра ми обаче подаде жалба – нея не я е страх като нашите комшии, защото и тя живее зад граница. И подаде оплакване в общината. След сравнително кратък срок получи отговор – жалбата е отхвърлена поради липсващи документи, каквито впрочем никой не ни беше искал. И въобще какви документи са нужни, за да позволят на човек да предотврати беда? Какво е нужно на човека в такъв случай освен гражданското задължение да сме човеци и да се държим човешки един с друг?!
Не знам дали козирката е все още там, но много бих искал да узная!
....
Този път сградите издържаха... Сега обаче тяхната структура е наранена и при втори подобен трус едва ли пак ще издържат.  Значи гражданите ще бъдат задължени да се грижат за домовете си, да ги поддържат и да ги застраховат. Ще трябва да си плащат данъците и да следят за правилното харчене на парите. Ще трябва на изборите да гласуват за онези, които най-правилно разпределят бюджета и ще стопанисват училищата за децата ни. Защото децата, преживели едно такова земетресение, ще държат сметка на родителите си за евентуално нехайство.
Кой знае, може пък с този трус животът на хората наистина да се промени в положителна посока.
Така че всяко зло за добро. Дай Боже да е за добро!
...
 
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 22 май 2012 г.

ХАРАКИРИ ПО СЕДЕСАРСКИ В СОС ОТ ДСБ


Или както пееше Васко Кръпката : „Групата се разпадна и концертът пропадна...”
Новината за разпадането на Синята коалиция разтърси политическото пространство дотолкова, доколкото внезапното осиротяване на 6-7% от гласоподавателите може да трогне някого. Всъщност разцеплението има значение най-вече от символична гледна точка, защото по този начин „сините” се лишават самоволно и самоцелно от възможността да влязат при следващите парламентарни избори в Народното събрание, поставяйки по този начин край на „синята идея” и на двадесет години празни надежди и усилия за изграждане на модерна държава.
http://templar.blog.bg/photos/31865/original/democracy-first.jpg
Вестник "Демокрация" не съществува от доста време...
В случая обаче най-шокиращ е не толкова краят на синята агония, колкото деформирането на официалните й причини. Медиите и основните наблюдатели предлагат различни хипотези (политически машинации, лични интереси, липса на кадри и стратегия...), сред които обаче липсва най-важната – Синята коалиция и сините партии като цяло бяха партии на прехода, както впрочем и цялата съвременна българска държава бе направена първоначално за осъществяване на същия този преход, а в последствие бе оставена на доизживяване с перспектива за евентуално адаптиране съответно моментните нужди. Поради същата тази причина преходът така и не бе осъществен докрай, държавата буксува, а Синята коалиция изгуби инерция и съвсем логично се превърна в поредната партия-Месия, появила се на политическия хоризонт с мисията да модернизира и реформира и посветила в крайна сметка усилията си на временните мерки и запазването на статуквото. Времето на „сините”обаче отдавна отмина и всъщност истинското чудо се състои в това, че те все още съществуват.
„Колко групи се разбиха и състави тъй добри...”

"Сините" така и не се избавиха от някои вредни рефлекси...
Падащата звезда на „сините” съвсем не е новост в българската политика и началото на предизвестения й крах датира още от зората на демокрацията. Спомнете си за всички тези фалшиви партии, партийки, сдружения и движения, произлизащи от СДС и десните околности, люспени, отлюспвани и т.н., които се появяват и изчезват на политическия небосвод, някои от тях дори „участват” активно в законодателната и изпълнителната власт, а в случая на НДСВ и ГЕРБ дори управляват самостоятелно държавата. Обаче сините партии определено се различават от останалите и успяват да издържат на изпитанието на времето благодарение на... мимикрията. Да, „сините” устояха, имитирайки и припознавайки се в авторитарните схеми и култа към лидерите на заклетия си враг БСП и поддържайки ядрото от верни гласоподаватели, т.нар. „сини бабички”.
Само че това съвсем не се оказа достатъчно. Защото БСП остана едноличен собственик на лявото пространство, докато СДС (в различните му разновидности) бе в пряка конкуренция с новите формации НДСВ, ГЕРБ и т.н, които въпреки прясното си скалъпване успяха да изместят „сините” от управлението.
И тук се крие разковничето на втората неупомената причина за топящата се популярност на сините партии – дясноцентристкото политическо пространство е пренаситено от политически формации, чиито програми откровено се припокриват. При това положение петимните за реформи и промяна гласоподаватели (доколкото в съвременната българска демокрация те са независими и гласуващи обективно...) предпочитат да дадат гласа си за новите и изглеждащи по-модерно партии, наказвайки по този начин старите управници за бездействието и произлизащото от него разочарование.
Само един наивник би могъл да повярва, че цялата тази политическа схема на предаване на щафетата във властта и преливането на кадри от едни политически формации в други се дължи на простата случайност. На моменти обективните наблюдатели съвсем ясно успяват да предугадят предстоящия пробив на този или онзи политик, изваден от неизвестността, за да се окаже съвсем неочаквано и незаслужено под светлината на прожекторите. Или пък обратното – политикът е изваден от неизвестността, за да опропасти и хариза властта на новопоявилата се политическа формация.
В този ред на мисли съвсем логично стигаме до заключението, че самоубийството на Синята коалиция и преминаването на "сини" политици към приближените кръгове на бившата еврокомисарка (доста компрометирана при това) Меглена Кунева-Пръмова е съвсем очевидно тенденциозен процес, целящ въвеждането на нова политическа формация в дясното пространство. Ако този сценарий наистина се осъществи, българската държава ще изпусне още една ценна възможност да се осъвремени, а политическото тъпчене на място ще докара допълнително социално разцепление.





http://www.segabg.com/pic/1520/177073.jpg
Лияна Панделиева, първото лице на СДС... е вече член на БСП

Разрешението на повечето проблеми на българската държава без съмнение се намира не в реформи на съществуващите пост-комунистически институции, ами в изграждането на нова и модерна държава, почиваща на републиканските ценности. За жалост обаче действащите политически сили нямат нито нужната воля, нито интерес от една такава промяна на статуквото, при която мнозина от политиците биха останали без работа поради липса на морал и компетенции. А типичен пример за това нежелание за промяна е именно разпадналата се Синя коалиция, която имаше в ръцете си инструментите да приключи прехода, но така и не го стори. И съответно се самоуби, обаче не днес и не само веднъж. Самоуби се и на фалшифицираните избори за Велико народно събрание, и при предалия по глупав начин властта Филип Димитров, и при Иван Костов, който направи създаването на НДСВ възможно... Нататък сините партии радваха обществото с публични междуособици и смехотворни кандидати, а изборите бяха загубени не в урните, ами в политическите споразумения. Така че сега всички ние, истинските демократи, можем само да направим тъжната констатация, че докато целият цивилизован свят е обърнал страницата на тоталитаризма, при нас комунизмът  все още не си е съвсем отишъл, но пък за сметка на това голямата синя илюзия е на път напълно да изчезне и да ни остави все така в безпътицата на прехода от нищото към нищото.
А преди 20 години Васко Кръпката пееше : „...Спете спокойно деца!”
Какъв будала!

.....
Ето и цялата песен... 





....


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)