Нека първо да се разберем за нещо – нито Лили Иванова е Пушкин, нито аз съм Достоевски. И затова обяснението ми за същността и облика на социалистическото изкуство няма да прозвучи
 |
| Червена боя за червената боза на Светлин Русев |
|
като Пушкинската реч на Достоевски, няма да съдържа в себе си елементи на дълбок анализ, защото социалистическото изкуство не е дълбоко, няма да има и радост и възхищение от допира с него, защото социалистическото изкуство е изкуствено, гадно, лепкаво, неестествено, фалшиво, изопачено, грозно, лесно, цинично, вулгарно, безвкусно и в крайна сметка неуместно и излишно. Но за жалост го има. И не само го има, ами и ни го натрапват. Защо ли? Ами защото на някои хора дотам им стига пипето.
Що е социалистическото изкуство? Под този толкова политически ангажиран термин се разбира ангажираното изкуство, т.е. подчиненото на тезисите на Партията и разбиранията за политическа адекватност на определен кръг партийни другари, съставляващи червената аристокрация и елита на един обезкървен народ, превърнат в „народна маса”, т.е. в хомогеннна сплав от нищожества. И за да може да се възприема по най-простия възможен начин от „широките маси”, а същевременно да предава идеите на Партията за примитивизиране на обществото и регресирането му до първобитно-животинско ниво, самото така наречено
 |
| Летящата чиния на Бузлуджа - връх на комунистическия окултизъм |
„социалистическо изкуство” бе заредено с първосигнални послания и елементарна символика. Т.е. социалистическото творчество се стреми да предаде „социалистическия реализъм”, който обаче съществува единствено в болните мозъци на партийните лидери и техните подлоги-творци.
Когато хвърлите един поглед над поръчковите произведения, обърнете специално внимание на всички тези портрети на партийните величия, на червените краски и петолъчките, на сърповете и чуковете, на лицемерните послания за мир, на гълъбчетата и прилежно сресаните главички на
неестествено ухилените пионерчета, чупещи с лекота ядрените ракети „Пършинг” и „Круз” на омразните американски империалисти и отдаващи почит на Партията-държава. Отбележете също толкова важния за Партията устрем „напред към бъдещето” на тези мускулести работници
 |
| мистична фреска от паметника на Бузлуджа |
и селянки-баджаклии, гордо вдигнали глава и застинали в непонятни пози. Елементарно, Уотсън... Елементарно, но ефикасно, лоботомизиращо и всеомърсяващо.
Та, ето ви социалистически реализъм, ето ви и социалистическо изкуство – творчество без мисъл, без чувство, без традиция. И тук можем да се запитаме – изкуство ли е ангажираното изкуство? И веднага ще отговорим – не, не е . Защото изкуството е израз на свободния човешки
 |
| Комунистически... ъъъ... паметник?! от братска Югославия... |
дух, а ангажираното изкуство е проекция на нечия болна амбиция и служи користните цели на Партията-държава. От което можем да заключим, че ангажираното социалистическо изкуство е анти-изкуство, а неговите автори са врагове на истинското изкуство така, както и тоталитаризмът е враг на човешката свобода. Редом със социалистическото изкуство се родиха чудесни творци като Булгаков, Пастернак, Солженицин, Ахматова, Гумильов, Манделщам, но те просъществуваха ВЪПРЕКИ комунистическия режим и неговия постоянен тормоз, а не благодарение на него. И всички тези жертви на комунизма ще пребъдат в аналите на изкуството, докато техните палачи ще изчезнат завинаги или ще бъдат споменавани с омерзение и огромно съжаление.
В България обаче си нямаме наш Булгаков, който да пише въпреки наложената забрана да се публикуват произведенията му. Нямаме си произведения от ранга на „Майстора и Маргарита” или „Доктор Живаго”. Нямаме, защото заложихме на анти-изкуството. А сега пък правим апологията на комунистическия режим. Съвсем отявлено и целенасочено властимащите величаят тоталитаризма във всичките му прояви, честват паметта на диктаторите и откриват музеи на тоталитарното изкуство. Грозно е, но такава им е душевността и друго едва ли могат да измислят. Защото пробваха да излязат от рамката на партийната идеология, но не се получи нищо. Напротив, изложиха се и се посрамиха - Лили Иванова изпя Ave Maria по къса пола и на високи токчета, Светлин Русев изографиса Нешка Робева в църква... И затова се връщат назад, към сигурните ценности на „златното минало”, когато Партията-държава хранеше верните си чеда, поръчваше им творби, за които след това щедро ги възнаграждаваше.
 |
| И фолклорът бе преработен и нагоден към светоусещането на комунистите |
И колкото и грозно да е социалистическото изкуство, нищо не може да се сравни по грознота с проявеното желание да му се издигне паметник и да се увековечи в музей. Защото пътят до музея все още не е извървян, все още тоталитаризмът не е осъден от тези, които бяха в основата му (партийци, агенти, номенклатурчици), все още не сме преминали през траура на режима, тъй като погребение просто не е имало. И в този исторически контекст издигането на подобен музей би било изтълкувано от мнозина като поредната победа на нездравата носталгия към един престъпен режим и като апология на антихуманизма.
Значи, основният довод срещу откриването на музея се състои в липсата на трезв и разумен поглед над историята от тоталитарното минало. Такъв поглед няма и не може да има без обществения дебат, който обаче усърдно бива бойкотиран от самите „създатели” на музея.
 |
| Корнелия Ендер - паметник на социалистическия спорт и допинг |
|
Без анализ и консенсус върху същността на тоталитаризма и без национално помирение подобен музей би бил поредната дразга и повод за разцепление в обществото. И тук можем да почерпим опит от французите, създали мемориален комплекс, символизиращ разцеплението на френското общество през Втората световна война, защото основната цел на френската република е националното обединение, а не триумфа на една част от обществото над друга. Музеят по дефиниция е храм на музите, а не на идеологиите, поръчковото изкуство, грозните призраци и измислените спомени, поради което издигането на музей на социалистическото изкуство ще представлява още един гигантски скок назад към онези години, които ни превърнаха в чучела и накараха целия цивилизован свят да се отврати от нашата същност на идолопоклонници, принесли красотата в жертва на кръвожадната Партия. Музеят се създава с образователна цел и трябва да служи цялостната идея за възпитаване на гражданско чувство у всеки един от нас. А когато гражданите са същото изгубено стадо, в каквото ни превърнаха строителите на „социализма”, музеят на социалистическото минало се превръща в надгробна плоча за националното ни бъдеще.
Колкото до моето лично мнение, мисля, че и аз бих събрал всички творби на едно място, в музей или на някое бунище, след което бих им драснал клечката и бих играл хоро върху тлеещите червени боклуци. Така погледнато, откриването на музея май ще привлече много повече привърженици от предвиденото, нали? Чакаме го с нетърпение!
 |
| Свалената петолъчка на Партийния дом |
А когато изтлее напълно, отгоре ще направим музей на истинското лице на комунизма – с концлагерите, с черепите на избитите без съд и присъда, с отрязаните пръсти на Сашо Сладура, с ядящите трупове прасета, с окрадените и прокудени селяни, с панелките, с експроприираните граждани, с разстреляните по границата „изменници”, желаещи да напуснат страната на "универсалното щастие", с каторгата на бригадирското движение, с маршируващи деца, с режима на тока, с опашките пред магазините, с пиршествата на партийците...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)
