четвъртък, 7 юли 2011 г.

КЕ ЗАТВАРЯМЕ ЛИ СОФИЙСКОТО ЛЕТИЩЕ ИЛИ НЕ?

Напоследък се забелязва особено силно развихряне на патриотичните страсти около софийското летище. А на мен ми се случва от време на време да понамина оттам и затова си позволявам да се изкажа по въпроса.
Първо трябва ясно и громко да се каже, че патриотите нямат работа на летището – оттам се тръгва за чужбина, а чужбината е виновна за всичките ни болежки в родината, която от край време се знае, че е земен рай, на който му липсват само две морета (третото по някаква случайност са ни го оставили да го мърляме на воля). Та, летището е обект с особено значение за патриотите – намира се в родината , но служи предимно за заминаване от нея. Като късче от свещената българска земя обаче то се ползува с особен статут и никой няма право да казва абсолютно нищо срещу него. Трябва да си затварят устата най-вече онези, които го ползват, за да си веят гащите зад граница на държавни разноски. Защото знаем, че дори и евродепутатите са на държавни разноски - Европата се финансира с процент от голташкия бюджет дори на бананови републики без банани като нашата. Или с други думи казано, храни куче да те лае... Неблагодарните емигранти и задграничните функционери само критикуват, обаче не се сещат да кажат едно благодаря на страната, която ги е родила, изучила и направила хора. За сметка на това обаче плюят като бесни и искат да се отнеме лиценза на родното летище. Защото им били крадяли вещите там... Голям праз! Имали бол вещи, откраднали им ги!
Летище като една човешка длан, но по-голямо то не ни е нужно. Какво са се рахвърчали насам-натам тези хора, какво толкова има за гледане в чужбина? Къде другаде по света има подобни чудеса на природата като тези в родината - побитите камъни, белоградчишките скали и всякакъв род каменоподобни образувания?  Стойте си в България и няма да ви крадат на летището бе! А ако сте зад граница, стойте си там и... пак същото!
Или ако по някаква нещастна случайност ви се налага да пътувате или сте паднали толкова ниско, че да живеете в чужбина (то пък един живот...), барем си затваряйте плювалника. Като мен. Аз всеки път, при всяко завръщане на Обетованата българска земя, родила Боримечката, Бай Ганя Балкански и Бойко Борисов, целувам плочника на летището и търпя охотно всички мъки и несрети, защото... ами защото и без това нямам особен избор. Поради едни административни причини предпочитам да пътувам навсякъде зад граница не с български, ами с чужди документи. Да, добре рабрахте, освен всичко останало аз съм и родоотстъпник, разполагащ с двойно гражданство. Това служителите на софийското летище го знаят много добре и при всеки удобен случай ми го напомнят. Съпругата ми минава с българския си паспорт, а мен ме задържат. Момче, дай български докименти – казва гуспойцата на гишето. Нямам, отвръщам и инстинктивно вдигам ръка, за да се предпазая от предстоящото отмъщение. Дръпни се мало встрани тогава, да не пречиш... Дърпвам се и чакам. Идва един дебел и потен полицай, който ме гледа с изключително омерзение – дори и надничащите от разкопчаната му униформа кичурчета окосмление са настръхнали срещу мен в откровеното си желание да ми зашлевят един. Ще стоиш и ще чакаш, докато те проверим! – изръмжава полицаят и ме оставя самотен и объркан до една колона, на която се подпирам през следващия половин час. Жена ми през това време вече е взела багажите и ме чака нейде отатък, посрещачите (и родоотстъпниците като мен имат роднини и приятели) също тъпчат на едно място пред вратите с магическата фотоклетка.
Времето тече бавно и затова се осмелявам да надзърна зад вратата на фамозното „бюро” – полицаите пушат, пият кафе и разни кехлибарени напитки, играят на компютър. Дебелият ме забелязва и мигом излиза. Колко време още ще чакам, питам с видимо раздразнение в гласа... Отговорът не закъснява. Ще предам само началото на изречението, защото останалото се отнасяше към покойната ми майка, както и към всички жени в изменническия ми род  - Ще седиш и ще чакаш бе... (цензурирано от автора на блога)...!
Всъщност, не съм сигурен че имаме нужда от летище и още по-малко от служители. Дълги години Софийското летище бе едно от най-малките в света, бе по-малко дори от провинциални такива като това в Пиза или Монпелие, а и сега е по-миниатюрно от всички столични летища на Стария континент. Така че според мен можем да се оправим и без него. С родоотстъпниците обаче как ще се оправяме? Къде ще ги посрещаме и тормозим? Къде ще ги крадем и малтретираме? Вярно, остават все пак таксиметраджиите, хотелите, ресторантите, плажовете, чеиндж-бюрата, и всички видове търговски обекти, но летището е все пак запазена марка, лицето и сърцето на българската битка със заобикалящата ни враждебност... Летището със сигурност е и основна причина много от емигрантите да усетят с цялото си същество нещастието да си емигрант, както и да разредят завръщанията си в родината – самият аз се връщах по един-два пъти годишно, а сега това ми се случва все по-рядко. И направо се питам как мога да живея без любимото летище вече цели две години и половина?
Преди няколко месеца се срещнахме с една наша приятелка – българска художничка от Париж и... бивша патриотка. Казвам „бивша”, защото я чух - за първи път откакто я познавам! - да изрази огорчение от родината, а веднъж огорчиш ли се, горчи ти цял живот. Питахме я дали продължава да дерзае, да организира изложби в България, да прави ремонти в софийския си апартамент и т.н. И тук тя ни разказа как са я подредили. Първо, „майсторите” я измамили сто пъти и направили ремонтите през пръсти. Второ, таксиметраджията, който я возил последния път от заветното софийско летище до ремонтирания апартамент, офейкал с багажите й, сред които се намирали и картините за предстояща изложба. Момичето направило хиляди издирвания, подала жалби и т.н., но единственото й успокоение били хапливите забележки на полицаите и уместният съвет „Като не искаш да те крадат, стой си в Париж!”. И тя решила да си стои.
Има ли смисъл да се упорства? Има ли смисъл да получаваме нови и нови разочарования? Най-добре би било наистина да затворим летището и да оставим държавата на доизживяване в ръцете на ченгетата и бакшишите.  И както са тръгнали нещата, съвсем скоро ще затворим кепенците и ще врътнем ключа окончателно.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 1 юли 2011 г.

Малкият принц на планетата на Господин Ножица

Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз?
Един крал в "Малкият принц" на А. дьо Сент-Екзюпери
 ...
След дълго пътуване с прелетните птици Малкият принц попадна на странна планета с един-единствен обитател, който периодически щракаше с ножицата и режеше трицветни лентички.
Нарисувай  ми овчица! Помоли тихо Малкият принц.
Закръгленият господин спря да щрака и погледна към русокосото момче.
Кой си ти бе, пудел? Откъде се довлече?  - и след като преодоля първоначалното стъписване, се развика – Защо не си на строежа на магистралата бе, лентяй с лентяй, трябва до довечера да е завършена, че утре какво ще откриваме с колегите!?
Малкият принц се натъжи. Забелязвайки сълзите в очите му, господинът се разнежи и започна да го успокоява.
Е, недей сега да цивриш, кай, аз и без това не мога да рисувам... Като малък играех карате вместо да уча езици и ритах топка вместо да рисувам. И на театър не бях ходил до скоро, а сега ме водят насила, за пред електората...  Мога да ти надраскам някоя магистрала, ако искаш... С хубав автомобил отгоре. Не искаш ли? Защото всичките ми познати обожават автомобили и магистрали. И затова непрекъснато откривам обекти, по километър на ден – така всички сме щастливи и обикаляме планетата. Е, за момента аз съм и единственият обитател тук, което означава, че дейността ми се ползва от 100% одобрение. Ето, вземи една лентичка за спомен. Можеш да си вържеш рошавата коса с нея... Ама си много къдрав, значи.. Ти да не си гейче? Защото на нашата планета жените обичат мъже, а мъжете – жени, тъй е било и тъй ще бъде. Нищо че нито мъжете ни са мъже, нито жените умеят да ти изпържат едно яйце като хората. Като кучета са, та затова трябва да ги държа изкъсо. Понякога даже лаят и не искат нова АЕЦ, ама аз ще им дам да се разберат... А ти откъде дойде така?
И тогава Малкият принц разказа за любимото си цвете, за пеперудите и гъсениците, за малката си планета, за опитомената лисица и за пътешествието си между звездите, планетата с баобабите, с алкохолика, фенерджията, краля и т.н.
Хъм, замисли се господинът, и твоята не е лека, но ше опраиме... Розата е лесна – ще я смачкаме на розово масло в Казанлък и ще изкяриме малко валутка. Лисицата ще я гръмне Гоце и ще я направим на шапка за Кристалина, за да се фука в Брюксел. Баобабите ще ги отсече Симо Сакса, защото на него това му е бизнесът. Разните му там съмнителни персонажи - Цецо ще ги опандизи. Остава само планетата ти да видим какво ще я правим... Оттам ще минава новата магистрала, а тя пречи. Налага се да я отчуждим и да я гръмнем с малко тротил. Е, недей да цивриш де, на нейно място ще ти дадем боксониера в Обеля 2. Ще загубиш малко жилищна площ, но пък ще можеш да ползваш метрото, дето го изкопах. И там ще гледаш залезите, та дори и изглед към Младост и Филиповци може да ти се падне. Защо така бе момче, къде побягна сега?
 Малкият принц почувства у себе си непреодолим ужас и страх – за себе си, за планетата си, за всички любими същества и приятели в малкия си детски свят, над които сега тегнеше тази неочаквана заплаха, щракаща с ножици и говореща като... човек, умеещ единствено да щрака с ножици. И усети също заливащата го вина – ако не беше заговарял закръгленият шеф на планетата, ако не му беше разказвал за себе си, той никога нямаше да се превърне в опасност. А сега опасността изникна като баобаб, който с коренищата си ще разбие всичко на парчета.
И Малкият принц се сети за автора си – онзи летец-писател с благородническо потекло, загинал за родината си и олицетворил националния идеал на народа си. Защото Антоан дьо Сент-Екзюпери, когото французите ласкаво наричат Сентекс, изпълнява тежката мисия да умре не за вече съществуващата Франция, окупирана от нацисти и управлявана от изменници, ами за онази, в която би искал да живее. Господинът с ножицата пък прави точно обратното – затвърждава лошото, което би трябвало да се промени. Защото не е хубаво да си зависим от други планети или от собствените си користни цели, не е хубаво да да се фукаш с обекти, които по никакъв начин не служат на изграждането на едно по-справедливо общество. Иначе върху построената магистрала същите гадни типове ще си джиткат същите обидно скъпи коли, платени със спечелени по обиден начин пари.


Излишно е да спорим кой е герой и кой надута пуйка, кой лети в небесата като доброволец към американските ВВС и кой сравнява сънародниците си с кучета, кой пише брилятна проза, с която ще го помнят во веки веков, и кой говори като махленски бабаит.
Едно е сигурно, героите са такива, защото просто не могат да съществуват другояче. А останалите режат лентички. И как пък така не случихме на нито един Сентекс през всичките тези години на преход?!Търпяхме гъсеници, търпяхме, но от тях не излезе нито една пеперуда. Гъсениците се оказаха бели червеи.
...
Ако заповядаме на един пожарникарски генерал да стане интелектуалец или държавник и генералът не успее да изпълни получената заповед, кой от нас ще бъде виновен, той или ние, наивните граждани?

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)