понеделник, 30 май 2011 г.

ЮСУФ, ОБИЧАМЕ ТЕ!


Със съпругата ми отидохме да чуем песните на Юсуф. Юсуф, чието фамилно име означава „мир”. Защото имаме нужда, а и не само ние, от мир и спокойствие, за да се радваме на малкото си семейство.
Напоследък ни заливат достатъчно с лоши новини, с нещастия и проблеми, с примери за дискриминация и насилие, така че концертът на Юсуф за нас беше бягство не толкова от действителността , колкото опит да отидем в другата действителност - онази на твореца, изкуството и покоя. Какъв по-истински символ на желанието ни за толерантност към различията може да има от музиката на Юсуф Ислям и от любовта на публиката към него?
И ето че влизаме в огромната парижка зала Берси, която постепенно се изпълва с хилядите почитатели от различни поколения и с всякакъв произход, някои са пътували от провинцията, други са парижани, трети са чужденци. Всички са дошли при Юсуф, за да чуят посланието му за мир и за да се срещнат с него след тази толкова дълга раздяла. Повече от 30 години Юсуф не се бе качвал на истинска сцена, а феновете му смътно си спомняха онзи млад човек, символ на хипи-движението, с рошава коса и черна брада, и най-вече с онзи кадифен глас, пеещ най-нежни стихове в най-красиви мелодии. Тогава Юсуф Ислям не се казваше така.
Истинското име на този англичанин с шведско-гръцки произход е Стивън Димитри Георгиу, но през шестдесетте години става известен под псевдонима Кет Стивънс. След като постига зашеметяващ успех на сцената, Кет Стивънс намира мира в исляма и през 1978г. престава да се занимава с поп музика и да дава концерти. Следват години, през които Юсуф се отдава изцяло на религията, като понякога бива сочен с пръст като прекалено консервативен и дори близък до Хамаз. Поради тази причина през 2004г. самолетът, с който пътува от Лондон за Ню-Йорк, претърпява принудително кацане в Мейн, а Юсуф бива задържан и впоследствие отпратен обратно в Англия.
Юсуф приема исляма напълно самоволно в годините, когато се намира на върха на славата си. Всъщност, за съвсем кратко време младият човек постига всичко, за което повечето хора на изкуството биха могли единствено да мечтаят. В началото на кариерата си Кет Стивънс е едва на 18 години, а животът му се заключава в обичайните за звездите от ония години скитания между вакханалии, дрога, източен мистицизъм, любовни истории с други звезди и т.н. Един ден Кет Стивънс решава да израстне духовно и тогава започва търсенето си в религията. Пътят му минава през консервативния ислям, което пък довежда до допълнителни скандали, като например мъглявите му изказвания относно произнесената срещу Салман Рушди фатуа. Според самия Юсуф Ислям, отказът му от поп-музиката се дължи най-вече на някои тълкувания на Корана, според които музикалните инструменти са забранени.
Но един ден синът му се прибира с китара в ръка. Юсуф посяга към нея и всичко се връща на мястото си. Кръгът е завършен, а търсенето приключва там, където е започнало – в прекрасната музика на Кет Стивънс.
През 2006г., или две години след екстрадирането си, Юсуф Ислям успява все пак да отиде до САЩ и да запише първия си поп-рок албум от толкова години. През 2009г. издава още един, а сега започна и турне, чрез което представя новия си проект – мюзикъла Moonshadow.
На сцената излиза поостарял човек със сиво-бяла брада и китара в ръка, а публиката избухва, аплодирайки не само автора на толкова много незабравими песни, но и куража на един човек, изоставил лесния живот на рок-звезда от световна величина, за да се впусне в търсене на своя душевен мир.
Всички очакваме с нетърпение да изпее Here Comes My Baby, Wild World, Sad Lisa, Dont Be Shy, Morning Has Broken, Matthew And Son, Moonshadow, Peace Train, както и новата песен My People, посветена на жасминовата революция в арабо-мюсюлманския свят. (За голямо съжаление на публиката Юсуф не изпя Lady d’Arbanville.)
И разбира се Father And Son.
„Виж ме, аз съм стар, но съм щастлив.” Бях отишъл на концерта, за да чуя именно това.
Мисля, че обичам музиката на старите вече изпълнители от онези толкова млади и живи години, когато целият демократичен свят тръпнеше в опиянение от свободата си, защото търся в тях погледа на щастливия човек, изживял достойно живота си и доволен от постигнатото. Търся го, за да мога чрез него да си представя щастието, от което бе лишен моя баща, преминал през тоталитаризма и отишъл си от този свят с убеждението, че е бил излъган и окраден.
И затова съм благодарен на Юсуф не само за полученото  удоволствие от музиката му, но и за подарения мир и вяра в доброто. Защото в него видях най-сетне и усмивката на баща си.
Накрая Юсуф завършва концерта с една чудесна песен от новия му албумAll Kinds of Roses. Това е обобщението на неговото търсене през всичките тези години, отдадени на религията , както и на завръщането му на сцената. Юсуф най-сетне е намерил мира в себе си и желае да го сподели с публиката, която го приема с отворени обятия. Отвсякъде се дочуват гласове „Юсуф, обичаме те!”, а лицето на певеца грее в щастие. За миг всеки от нас се чувства като роза в градината му, галена от нежния полъх на музиката.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 24 май 2011 г.

24 МАЙ – ЕДИН БЪЛГАРСКИ РОЖДЕН ДЕН ЗАД ГРАНИЦА

На днешната дата се сещам за Марк. Не за апостол Марк, ами за малкия Марк от нормандското градче Каен. Спомням си как Марк играеше с братовчедка си Франси, дошла от далечна Тоскана – нормандчето викаше на френски « A moi, à moi !!! », а тосканчето отговаряше на италиански с типичната интонация « Mio, mio ! », като накрая сантименталният северняк скланяше със сълзи на очи да даде любимата играчка на разлютената южнячка...
Та, сещам се за Марк, защото днес празнува не само рождения си ден, но и празника на българската просвета и култура. Защото Марк, както и братовчедките му Франси и Диян, се гордее с български произход, макар че е роден на хиляди километри от България. Мисля, че този празник е далеч повече негов, отколкото на всеки друг, защото Марк полага истински усилия да учи и говори български език дори и тук, в родината на Вилхелм Завоевателя, далеч от държавните институции, бълващи на този ден пламенни слова в защита на българщината. На Марк институции не му трябват, защото при него заучаването на езика е естествен процес. Не е никак леко, българският е труден за произнасяне, но няма начин, човек трябва да знае корените си и да говори майчиния си език, ако иска кръвта му да тече в покой.
Сещам се и за покойната прабаба на Марк, Франси и Диян –  Селин, която всички наричахме галено „мама Жиби”. Тя също е родом от зелената Нормандия, но прекарва 56 години от живота си в България. Този празник е и неин, защото тя бе научила български език с помощта на баба Наталия, пернишката си свекърва, което пък обясняваше защо в българския език на французойката често се намесваше и граовски акцент с типично пернишки изрази.
Селин, двете й деца, четирите й внуци, тримата й правнуци – четири поколения двупосочни емигранти и потомци на емигранти, занесли българския език и култура в четирите края на Европа. Ето това също заслужава да бъде празнувано днес!
Честит рожден ден, Марк!
Нормандски гоблен от родното градче на Селин, разказващ за Вилхелм Завоевателя
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ ДЕЦА НА АЗБУКАТА


Честит празник на всички нас - деца на азбуката, книжнината, словото, речта, глагола, изразената мисъл и свободата да общуваме помежду си и да живеем в общество.
В началото бе словото, то ни предшестваше и ни създаде. Словото е нашето минало, но и нашето настояще, словото е историята, законът, желанието да сме заедно. Словото е човешката ни същност и песента на живота. Изкривим ли го - изкривяваме себе си, уважим ли го – уважаваме човешкия род.
Давам си сметка за това днес, когато дъщеричката ми расте и говори. Словото ни позволява да се опознаваме и разбираме, чрез него най-добре можем да кажем, че се обичаме.
Днес е празник на човешкото у нас, нека да не го пропускаме!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 21 май 2011 г.

Спрете България, искаме да слезем!


На всеки му се е случвало да сбърка автобуса и да се озове на неочаквано място, сред неочаквани пейзажи и хора. В такъв случай слизаш където е най-удобно, за да поемеш в правилната посока и с правилния автобус.
Ще си позволя да перефразирам заглавието на един мюзикъл от шестдесетте години : спрете България, искаме да слезем!
Защото автобусът-България пое в неправилната посока, с неправилните шофьори, по един разровен път в пустинята на злобата и ненависта. След толкова години преход от нищото към нищото, през които единствената ни гордост бе безкръвната смяна на режима и избегнатите етнически конфликти, балканските бесове излязоха от летаргията си и постепенно завладяха и българското общество. Омразата към различията вече е толерирана реалност, хора биват малтретирани заради религия, цвят на кожата, сексуалност. А престъпниците не само остават ненаказани, но и имат наглостта да говорят от името на българската държава, защото те са вътре в нея, в законодателната власт, благодарение на тях и правителството все още се крепи и безчинства.
Кутията на Пандора отдавана е отворена, но сега вече общественото напрежение достигна до точката на горене. Преди автобустът да избухне, пътниците могат да избират между това да слязат или да принудят шофьора да промени маршрута.
Мен лично ме е срам от ставащото и не мисля, че след подобно мълчаливо съгласие с престъпниците от фашизоидните организации и партии от рода на АТАКА и ВМРО правителството има моралното право да управлява.
Днес е поредният хубав ден за подаване на оставка.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 19 май 2011 г.

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ПАДНАЛИЯ БАЛКОН НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ?



Много ми е весело, ама наистина много, когато съзерцавам таланта на родните държавници! Ето, вземете за пример Бойко Борисов – не човек, а желязо! Ако не съществуваше, трябваше да го измислим! Ако пък не можехме да го измислим, щяхме да го закъсаме! Ама яко!
Преглеждам хвалбите за  извършената от него дейност и откривам, че ТОЙ ВЪРШИ ВСИЧКО В ТАЗИ ДЪРЖАВА – строи магистрали, копае метро, преговаря с руснаците за АЕЦ, попива критиките на Брюксел, грижи се за културния живот на перничаните, превежда пари, кара се на тоз-онзи, преподава морал на разбойниците, поучава депутатите, играе футбол, учи чужди езици, уволнява, назначава, ходи из чужбина... Та, браво на него, въпреки че КОНКРЕТНИ РЕЗУЛТАТИ НЯМА...
Браво, обаче другите какво правят тогава? Май и те нищо не правят! И в такъв случай се питам къде потъват, да речем, местните данъци? Защото държавата в лицето на парламент/правителство/съдебна система/президент изпълнява много и различни функции, но що се отнася до копаенето на кварталната градинка, работата трябва да се върши от местните власти, които също се избират в преки избори, финансирани с паричките на народа. Обаче един обикновен преглед с невъоръжено око показва, че никой не е способен да определи кои компетенции са на премиера, кои на кмета, кои на окръжната управа и т.н. Ето прост пример – когато се строят пътища, какво е участието в проценти на всяка от гореупоменатите административни единици? Кой какво финансира и кой преговаря с фирмите-строителки? И защо единствен премиерът претендира за заслуги? Ако наистина само той строи, защо е нужно да ходим на местни избори и да плащаме заплати на един куп общински служители? Ако градинките пред блока не се копаят с парите от местните данъци, защо въобще плащаме местни данъци? Ако кметството не е способно да се справи с извозването на боклука, защо хората плащат такса смет?
Едно сравнение с жител на парижко предградие:
Гражданинът Х се нанася във въпросното градче-предградие със съпругата си, като едновременно с това плаща и местните данъци, както си му е редът (сложно е и няма смисъл да обяснявам).
Сградата е стара и хубава, само дето на фасадата учениците от близките училища са надраскали неразбираеми тъпотии. Но гражданинът Х е приятно изненадан, когато от кметството предлагат да почистят безплатно фасадата, а след това да продължат отново да почистват периодически при всяко ново надраскване. Пак безплатно (или не съвсем, защото Х си е платил все пак данъците). Х подписва формуляра и няколко дни по-късно всичко е почистено. Минават избори, втори, трети – кметството все така почиства фасадата на всички желаещи.
Х получава също така съобщение в пощата – кметството се извинява за бъдещи неудобства, свързани с покриването на ЖП линията на регионалната експресна мрежа, благодарение на която гражданите стигат за по-малко от десет минути до географския център на Париж. С покриването се цели да се намали драстично шума, както и да се оборудва квартална градинка с катерушки, люлки и други джунджурии. Х си казва, че един ден, като му се роди дъщеричка, ще я води там да си играят. Речено-сторено, дъщеричката е готова, а много преди нея е готова и детската площадка - с растителност, катерушки и пейки.  Върху линията има общо три градинки , една от които е в съседното предградие. (Тук се сещам да спомена, че през това време в съседното предградие модернизираха болницата, където Х присъства на раждането на дъщеричката си, с две модерни пристройки с големината на старата сграда и ново родилно отделение. Освен това построиха нова сграда на националния географски институт.)
В предградието на Х се издига и величествен замък, отворен за посещения, където през лятото организират опера на открито, както и безплатно лятно кино. Особена гордост са средновековната кула – най-високата запазена такава в света, както и Светата Капела.


Из предградието има цветя кажи-речи навсякъде, като градинарите на кметството избират насажденията  според сезона и старателно ги поддържат.
Понастоящем центърът на предградието търпи ремонтни работи – реорганизира се движението, разширяват се тротоарите, някои улици стават напълно пешеходни... Цялата тази тупурдия бе подложена предварително на одобрението на данъкоплатците, а обектът ще бъде завършен за година и три месеца.
Скоро ще е готов и новият плувен комплекс на градчето, което за момента разполага само с един закрит басейн.
Нито президентът, нито премиерът имат нещо общо с тези строежи, защото главният виновник е кметът на предградието, който има достатъчно добра воля, за да върши работата си, да привлича инвестиции и да изразходва парите на данъкоплатците така, че всички да са доволни. Можете да го срещнете облечен в костюм или по дънки в метрото, или на улицата, или на пазара... А ако поискате среща, ще ви приеме на драго сърце.
Преди време на кмета му се случи нещастие – при него отишъл някакъв гражданин, за да поиска място за детето си в общинските ясли (в предградието има много ясли, но и много деца...). Кметът категорично отказал да окаже съдействие по „втория начин”, а онзи пък взел, че го ударил. Съответно нападателят бе осъден по бързата процедура за нападение над длъжностно лице – една година условно, както и солидно обезщетение за жертвата.
Непрестанно повишаващото се качество на живота в предградието оказва влияние и върху цената на жилищата – въпреки кризата за последните пет години цените на квадратен метър обитаема площ се вдигнаха с близо 50%, а понастоящем квадратният метър струва около 6 550 евро.
Гражданинът Х знае много добре, че за да се ползва от облагите, трябва също така да спазва и задълженията си спрямо града и градската управа. Първото от тях е да си плаща данаците, а второто – да поддържа кооперацията, в която живее.  Защото в противен случай няма нито да има градинки, нито нищо. А ако пък не поддържа жилището си, кметството има право да го конфискува. Х гласува също така редовно на изборите, за да изрази позицията си спрямо общинската политика на управление.
За поддръжката на сградата пък съсобствениците-съкооператори се организират в съвет и подписват договор с фирма, занимаваща се именно с поддръжката на сгради, която след одобрението на домсъвета събира от съкооператорите таксата за стопанисване, подписва договорите с другите фирми, държи счетоводството на кооперацията, разплаща сметките, намесва се при нужда от спешен ремонт, предприема съдебни процедури... Т.е. цялата гражданска дейност започва от дома на всеки гражданин, а президентите и премиерите са последната брънка на веригата, от която зависят много неща, но не и стабилността на балконите.
....
Да приемем, че същият този гражданин Х е също така гражданин на република България, плащащ данъци, да речем, в Перник.
Какво би се получило тогава? И как вървят гражданските дела в това миньорско градче?
Очевидно държавата и общината са на нож и затова в Перник, както и навсякъде из красивата ни родина, всяко нещо се постига – ако въобще нещо се постига - с цената на големи усилия. Например когато театърът изгоря (частично),  ремонтът му се проточи няколко години. 
Перничанинът Х плаща данък сгради, смет и т.н. , но качеството му на живот запада все повече и повече.  И съответно цените на жилищата също се сгромолясват, превръщайки бащиния му дом – апартаментче в грозен блок - в безстойностна съборетина. Никой не го задължава да поддържа каквото и да било. Напротив, всеки прави каквото си иска, остъклява, строи камини, надстроява, санира, боядисва, руши... И съответно пейзажът придобива отенки на абсурд и фантастика, когато върху козирката на блока изниква нов апартамент, който вероятно ще се срути върху главите на минувачите. Гражданинът Х обаче въздъхва с облекчение – той вече не живее в Перник, ами в чужбина, където също не е рай, но поне не е и ад. Въпреки това подава жалба в общинския съвет на град Перник, на който ежегодно плаща данъци за наследения от баща си имот.
Няколко месеца по-късно от общинския съвет му отговарят, че молбата не е разгледана, защото гражданинът Х е забравил да даде еди-кой си документ, който дори не му е поискан първоначално при подаването на жалбата. Т.е. гражданинът е наказан за некомпетентността на служителите на общинския съвет, на които той плаща заплатите от собствения си джоб и чиято дейност очевидно се върши отчасти от държавата... Или поне Бойко Борисов така казва.  И може би затова се обръщат с въпроси към него, когато се срути някой балкон. А когато козирката на блока в Перник се срути и убие някого, пак ли към Бойко ще се обърнем? Ами сигурно... Само че той няма да ви отговори, защото е зает човек – открива магистрали, прави струва, а положението както в държавата, така и в Перник е все така трагично...
И тук гражданинът Х си задава следния въпрос : ако френските премиери се занимаваха с освещаването на магистрали, колко време щеше да им отнеме да присъстват на откриването на всичките 11 000 километра магистрали, с които разполага френската пътна система? Сигурно само с това щяха да се занимават. Само че не това им е работата, защото строежът на инфраструктурите е в ръцете на регионалната и департаменталната власт, а държавата участва единствено с частично финансиране на обектите.
Но да се върнем в Перник, където полицаите се смеят на жертвите и ги поучават, когато не им стиска да си поискат рушвет, и където основната дейност на общинските съветници се заключава в забатачването на хорските жалейки. Така че освен некомпетентността на институциите и различните родове „власт”, другият основен проблем на гражданското общество се изразява в институционалната анархия, т.е. всеки прави каквото си иска, а в това отношение шампион е самият премиер.
И в цялата тази бутафорна държавност е напълно нормално никой да не стопанисва нищо, никой да не носи отговорност за нищо, а балконите да падат и да убиват невинни хора. При това положение на нещата гражданинът Х е доволен от избора си да емигрира и да устрои живота си в страна, където плащането на данъци не е пладнешки обир и където държавата не се опитва да го убие с нехайството си. Гражданинът Х не се чувства виновен за ставащото и не иска да участва в колективната безотговорност, защото е доказал, че в друга държавна система, почиваща на истински ценности, каквито носи всеки честен човек у себе си, той успешно участва в гражданския процес и живее достойно и в разбирателство със себеподобните си. И затова управляващите не трябва никак даже да се надяват, че Х един ден ще се завърне да им прави евала в страната на абсурдите.
Това е! Премиер и общински съвет... Хвани единия и удари другия... По възможност с балкон.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)