петък, 25 февруари 2011 г.

ДЖИМИ ХЕНДРИКС В БГ-ВАРИАНТ


Братя българи от всякакъв произход, доживяхме да присъстваме на раждането на БЪЛГАРСКИЯ ДЖИМИ ХЕНДРИКС. Нека се радваме всички заедно, само че с една уговорка – както всеки народ си заслужава политиците, така и всяка култура си заслужава джимихендриксовете... Какво искам да кажа ли? Ами както българският политически елит едва ли скоро ще роди истински държавник, така и българската естрада няма потентност за зачеването на качествен музикант и творец от ранга на гореупоменатия американски китарист.

Засега обаче дерзаем по стъпките на Хендрикс в провокативно отношение – помните уудстокското му изпълнението на американския химн, което прозвуча като истинска бомбардировка, но не върху виетнамската джунгла, ами там, в сърцето на Америка, където младите хора искрено изразиха протеста си срещу тази ненужна война.

Та и в България сега се пръкна подобна „провокация” – нашите ромски събратя от вокално-инструменталния ансамбъл „Фешън” начело с някой си Цветино Джукати използват мотив от „Велик е нашият войник” (химн на българската армия) в чалгоподобна композиция без никаква музикална стойност. Провокация и протест, но срещу кого и какво? Армия нямаме и не водим война. А и не ни се води. От което излиза, че целта на подобни провокации е натрупването на капитали за евентуална замяна на позастаряващ автомобил с друг такъв, но по-модерничък. Така че нашият роден Джими Хендрикс нито умее да свири на китара, нито има мисъл за протест, а и предполагам едва ли е запознат с етимологията на думата „провокация” (и дали въобще знае какво е „етимология”?). Всичко опира до мангизите и до тоталното подпикаване на пазарния принцип за корелация между качеството на работата и полученото възнаграждение. И горе-долу в това се състои една от основните несправедливости в българското общество – работещите получават много по-малко от неработещите, а разните неграмотни мухльовци трупат чрез измами колосални суми. На запад от западната ни съседка музикантите с качествата на Цветино Джукати свирят в метрото и спят по пейките, където карат БМВ-та само в сънищата си.

Същата корелация се наблюдава и в националния ни политически продукт. И само един наивник би могъл да си представи, че с интелектуалните качества на сегашната ни политическа класа в България един ден ще се появи качествен политик от рода на Чърчил или де Гол.

Карикатурално казано чалгата е показател за българската реалност – произвеждаме само това,за което ни стигат силиците и мисълта. Затова и „творците” ни се тресат в ориенталски ритми, политиците ни си нямат хабер от политика, философите строят язовири, съдиите се занимават с всичко друго освен с правосъдие и... Абе, има ли смисъл да изброявам? И за да бъде сравнението между Цветино и бг-политическия елит пълно, ще споделя с вас, че в цивилизованите страни политици с качествата на нашенските обикновено карат таксита или работят в аграрния сектор, където упражняват власт единствено над поверените им чували с картофи.

Сами се досетихте, че Цветино Джукати не е никакъв Джими Хендрикс, не умее да свири на китара, пее фалшиво и дивашко-първобитна му песничка по нищо не се различава от останалото чалгаджийско блато. Така че подобен цирк може само да ме развесели. А най-много ме радват реакциите на пишман-националистите по отношение на пишман-музикантите в тази пишман-държава. Няма смисъл да се ядосвате, господа! Защото каква е разликата в качеството между несвързания текст на песничката и изявленията на премиера, който - по думите на леля ми - се изразява точно като квартален хулиганин на градус? А леля ми живее в столичен ЖК и знае за какво говори...

Съжалявам, че ви подведох, няма Джими Хендрикс, няма и никаква надежда за качествен политически материал.

Ако искате да се възмутите на нещо, наистина заслужаващо вниманието ви и наистина отразяващо реалната цена на труда в Бг, моля, хвърлете поглед на табличката по-долу :


А ако искате да видите истинска провокация, уплътнена с творческа мисъл и бунтарски дух, полюбувайте се на следните няколко песнички :

Джими Хендрик изпълнява американския химн

Секс Пистълс изпълняват « God save the queen »

Серж Генсбург изпълнява реге-версия на „Марсилезата”


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

БЪЛГАРСКОТО ГОВЕДО - НАЙ-ГОЛЯМОТО ГОВЕДО В ИСТОРИЯТА

За позитивната роля на кравешкото мучене в българската история

Бързам първо да ви успокоя – с мучене може да се пасе, но не и да се прави история.

Седя си и, четейки искрени и обективни анализи по случай Деня на почит към жертвите на комунизма, усещам как отново ме обвземат познатите ядовити настроения. Същевременно си припомням и едно стихотворение на Виктор Юго - „Mugitusque boum”, мученето на говедата... Не, в него няма нищо, наподобяващо негативните чувства, породени у нас от тези иначе мили, работливи, месопроизводни и млеконадойни добичета, когато сравняваме техния благ нрав с човешката безхарактерност. Става въпрос за съзерцанието на поета пред природата и вечността. Картината е прекрасна, метафорите съответстват напълно на гения на Юго, а мученето всъщност олицетворява гласът на старите времена.

Неволно правя паралел с гласа на нашите предци, удавен в червения терор, който ние съзерцаваме пасивно от разстояние и възпяваме в тиради, пълни с патос и драматизъм, но лишени напълно от конкретни действия. Защото ние сме съзерцатели на родната си история, а не нейни творци, нас ни е еня за виртуалната слава на старите герои, но не и за липсата на слава в нашето ежедневие. Обаче, драги мои, историята не се заключава в гласа на миналото, защото историята трябва да се кове сега от нас. Само че политическото хоро отдавна е извън контрола на обикновените хора, които се задоволяват с гледане на телевизия и с анахронично и дисхармонично пригласяне в мученето на добитъка. Много по-лесно е човек да ръкопляска на Хан Крум и да бистри проблемите на Османското иго, отколкото да ходи на протести и да води дела срещу сегашните наследници на османските тирани като например Топлофикация, чорбаджиите-олигарси, продажните кадии, неграмотните министри-паши, лекарите-касапи-детеубийци, журналистите-ченгета, Емилия Масларова, Ахмед Доган и т.н.. По-лесно е човек да оплаква жертвите на Народния съд, отколкото да се бори с корупцията и да брани правата си в реалния живот срещу реалните врагове, които впрочем със сигурност радостно се кискат на изобилието остроумия, насочени срещу покойници в защита на други покойници, докато самите те пътуват на държавни разноски до Япония. И унижението достига пароксизма си, когато същите тези сатрапи си позволяват да ни поучават, че не е демократично да се сърдим и роптаем, че - видиш ли - човек е невинен до доказване на противното... А в България тоталитарният режим и неговите творци никога не са били обявявани извън закона, от което излиза, че унищожаването на някакви си там 40 000 души след деветосeптемврийския преврат си е... хъм... напълно в реда на нещата. Но другарите не ни се сърдят за проявеното неразбиране, ами само клатят огорчено глава. А вместо заупокойна молитва ни подариха един Ден на почит към паметта на жертвите и бутнаха един мавзолей. Чудо големо!

Никога не би било късно да се превърнем от обекти на историята в нейни субекти. Но излезем ли от пасивността към активност, би означавало, че излизаме от наложената и все още действащата марксистка рамка, легитимирана от "закона на Историята", изпълняващ роля на съдник в социалните отношения на класова основа, за да се превърнем в участници и граждани. По същия начин при нацистите например се прилагаше "природния закон", подреждащ обществото на расов принцип по същия антихуманен начин. Само че коренът на нацистката девиентност бе пресечен чрез добрата воля на обществото и адекватна политика, докато при нас добрата воля на обществото в най-добрия случай стига, за да се пусне водата в тоалетната, а колкото до политиката, тя е всичко друго, но не и адекватна.

За да се промени обществото, трябва много повече от спомен, патос, злоба, огорчение или желание за мъст. За да се направи нещо, трябва и воля, и мисъл, и характер, и действие. А нас ни мързи дори да имаме чест и доблест. И затова не си направихме труда да осъдим тоталитарния режим със закон и да скъсаме веднъж за винаги с този пагубен обществен модел. Или може би властимащите ни са прекалено обвързани с миналото, за да предприемат каквито и да било мерки в посока на лустрацията или безкористното разсекретяване на досиетата... В крайна сметка нито едно дясно или псевдо-дясноцентристко (като сегашното) правителство не направи решителната крачка. Защо ли? Ами за да не останат разните му там бивши партийни функционери и сътрудници-доносници без пенсии и за да не се отстранят голяма част от сегашните действащи политици от доходоносните им местенца. И така статуквото остава непокътнато, а ние, цял един народ от съзерцатели на празно бъдеще, се правим на учудени.

Та, това комай е и причината за странното разтакаване – докато нямаме интерес от промени, ще мучим като добитък, а паметта ни ще ни позволява да си спомняме каквото ни е угодно, но не и онова което би ни помогнало да излезем от чифтокопитната ни същност.

Така че наистина всичко сторено от болшевиките е ужасно. По-ужасното обаче е това, че те и техните производни са все още на власт, а търпейки ги, ние проявяваме висша форма на неуважение към тези, които оплакваме на 1ви февруари.

И ако наистина бях само добиче, щях да спра с мученето си дотук. Само че аз съм горд българин и европеец с истинско гражданско самосъзнание, поради което държа да заявя, че всички наследници и последователи на болшевишката сган, както и всички онези, които си затварят очите или са готови да направят компромис с миналото, или са участвали в управлението на страната, но не са поставили на челно място в държавните приоритети налагането на лустрация и цялостното и окончателно осъждане на комунистическия режим, ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА СА НЕДОСТОЙНИ ДА ПОЧИТАТ ПАМЕТТА НА ЖЕРТВИТЕ. И затова им забранявам да продумат и думичка за тоталитарния режим и им обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да изтлеят на сметището на историята. Амин!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 1 февруари 2011 г.

ТУНИС – СТРАНАТА, В КОЯТО ПРОДАВАЧЪТ НА ПЛОДОВЕ СВАЛИ ДИКТАТУРАТА











Корабът плавно се приближава към Тунис. Утрин е, но слънцето вече напича усърдно и единствено брулещият на талази морски вятър създава усещането за хлад. Първото нещо, което се набива на очи сред сградите до пристанището, е огромен портрет на тунизийския президент Зин ел-Абидин Бен Али. Сравнението с комунистическата пропаганда е неизбежно, защото „култът към личността” ще остане завинаги в аналите на историята като изобретение и запазена марка на болшевиките. Погледът е благ, усмивката – бащинска, от изражението лъха скромната угриженост и отруденост на народен човек, изпитващ истинско щастие от това, че се е посветил тялом и духом на една благородна кауза. Само че зад целия този пропаганден материал се крие една банда мошеници, крадящи с пълни шепи от държавата и съсипващи абсолютно всичко, до което се докоснат. Позната история... За две поредни лета имах възможността да навестя два пъти накратко Тунис и да се убедя за сетен път в предимствата на истинската демокрация пред тоталитарните режими.
....
Трудно е турист да оцени обективно живота на хората, когато посещението му се ограничава само до класическите и обезателни туристически обекти, разкрасени и спретнати точно колкото трябва, за да се харесат и донесат малко пара на местните, но не пък прекалено много, за да не ги направят твърде богати и съответно придирчиви за човешки права и други екстри, които по принцип дразнят определен тип властимащи. И така народът е доволен, че все пак има с какво да се прехранва, а и властимащите шетат и вилнеят необезспокоявано из държавната хазна. Колкото обаче и изкуствен да е туристическият маршрут, допирът с хората остава неизбежен.
Още на пристанището се открива странна гледка – хангар, пред който почиват на сянка няколко камили. Камиларят посреща туристите от кораба с оркестър и група дегизирани в римски доспехи младежи, любезно позиращи за снимки срещу скромно заплащане. Всички тези хора развиват частен бизнес и очевидно са платили комуто трябва, за да бъдат допуснати отатък митницата и граничния контрол.
Следва срещата с таксиметровите шофьори. И тук принципът е същият – тези, които са платили комуто трябва, причакват туристите в пределите на граничните институции и струват скъпичко. А когато човек излезе извън пристанището, цените падат двойно, тройно, четворно, колите пък са поочукани, шофьорите буквално са настръхнали и готови да се сбият помежду си за клиент. В краина сметка се договаряме с един от най-скромните бакшиши, който ни обещава разходка из цялата столица, посещение на пазара и на туристическото селище Сиди Бусаид. Няма да споменавам точно колко му платихме, защото при подобно ценообразуване колкото и да ми отбиват от цената, все оставам с усещането, че са ме минали.
Пътищата в Тунис са прилични, движението е оживено и навсякъде се строи. Имаме усещането за развитие и дори за някаква форма на просперитет. Шофьорът обаче изглежда притеснен, но не заради нас. Докато ни развежда, разказва за себе си, за живота в Тунис, който се оказва далеч по-труден, отколкото изглежда на пръв поглед. Основно човекът се оплакваше от ниските доходи – средно тунизийците печелят окоо 350 евро на месец (е, в някои европейски държави е малко по-зле, а си траем де...), а в същото време цените са сравнително високи и държавата не предоставя никакви социални облаги на гражданите си (е, и в някои европейски държави е така де....). Ето, шофьорът ни показва широк белег на ръцете си, преди е работел в строителството, където е печелел добра заплата, обаче след тежък инцидент осакатява и трябва да се преквалифицира на таксиметраджия. Не получава никакво обезщетение, дори и лечението му не е покрито от здравните осигуровки, които е плащал. Къде тогава са парите му? Ами ето ги, шофьорът сочи огромната лична джамия на Бен Али. След това минаваме пред силно охранявания президентски дворец, където шофьорът ни помоли да не снимаме, за да не си навлечем неприятности.
Паркираме се пред голямата чаршия на Тунис – към колата се приближи някакъв местен лоцман, кото усърдно маха с ръце и сочи свободно място сред стотиците свободни места. За услугата, а и за предложената „охрана” на колата, нашият шофьор му дава бакшиш. Тук е така, навсякъде се дава бакшиш за всичко. Ако купим нещо в магазин, до който ни е завел даден човек, магазинерът му плаща нещо спрямо продажбата. Нещо като ДДС, но на частни начала.
Иначе пазарът е като всички ориенталски пазари – невероятен лабиринт, в който без водач непременно ще се загубите. Стоките са едни и същи, всякакви фабрични дрънкулки с печат „ръчна изработка” или явни фалшификати на маркови стоки. Пазаренето е задължително и ако не успеете да свалите цената поне три пъти, значи със сигурност сте жертва на огромна измама. Във всеки магазин виси на видно място портретът на Бен Али. Французите, с които наехме таксито, любопитстват относно отношението на тунизийците към президента, а отговорите са доста уклончиви. Явно на тунизийците не им се говори.
Спираме се пътьом пред главната джамия, но вътре допускат само мюсюлмани, така че я подминаваме и отиваме в най-близкия магазин за сладкарски изделия, където купуваме няколко плика вкусни сладкиши.
Следващата спирка е Сиди Бусаид, „показното” селище на Тунис. Къщичките са бели със сини прозорци и врати. Красиво е, но мизансценът ала Людмила Живкова е очевиден. Пием по чай в някакво задължително кафене и продължаваме нататък. Всъщност бързаме да се приберем на кораба защото дестинацията не си струва особено. В Тунис очевидно плажният туризъм е за предпочитане пред градския...
...
Една година по-късно попаднахме отново на пристанището в Тунис, където от нищото беше изникнал цял комплекс, наподобяващ ориенталски град от времето на Шехеразада. Този път жегата беше толкова жестока, че не ни беше до никакви разходки и още по-малко до препирни с таксиметраджии или търговци на дрънкулки. Решихме чисто и просто да се поразтъпчем в градчето до пристанището, носещо звучното френско име „Ла Гулет” (La Goulette). Любезно отклонихме търговските предложения на бакшишите, които искрено се учудиха на желанието ни да посетим нещо съвсем безинтересно като обитаваните от тях-самите и от обикновените тунизийци квартали. Ами така де, всеки разумен турист би дал мило и драго да разглежда камънак и джанки с табелка „Картаген” отпреде в пек от 45°C, а ние оригиналничим и навъртаме ненужни километри. Разходката ни не трая повече от два часа, защото жегата беше наистина непоносима. Първо поехме по добре поддържаното шосе покрай два калкана с портрета на Бен Али, минахме пред голяма джамия, около която се вееха реклами на една известна американска газирана напитка, а по-натам кривнахме към плажа. Озовахме се сред хиляди къпещи се тунизийци, които очевидно нямаха нищо против чужденците, въпреки че им беше малко странно да ни видят на техния плаж и далеч от туристическите обекти. Мъжете играеха футбол, а жените се криеха от жарещото слънце под импровизирани шатри. Интересно е да се упомене също, че малкото жени, които плуваха в морето, бяха влезли напълно облечени, т.е. с рокли и даже със забрадки.
Походихме из плажа, поджапахме малко в топлото като чай море, след което си тръгнахме по обиколен път обратно към кораба. Този път никой не се опита да привлече вниманието ни, никой не ни предлагаше и дрънкулки, защото тук хората нямаха никакво вземане-даване с туристите. Изпитвахме дори чувството, че ни отбягват дискретно внимателно, а изражението на лицата им беше напълно естествено, добро и човешко, без изкуствената доброжелателност на мошеника-търговец с обичайното „здрасти, приятел, много приличаш на един мой братовчед, ела да си купиш чепици от камилска кожа 100% менте...”
....
Тунизийците са бикновени хора в една обикновено бедна страна, която за стандартите на северна Африка минава за сравнително заможна, спокойна, с относително образовани за европейските разбирания жители. И именно това са факторите, които съвсем наскоро позволиха на народното недоволство да се канализира срещо диктатурата на Бен Али, който дълги години остана на власт с благословията на Запада и под прикритието на лоялната спрямо същия този Запад анти-ислямистка политика. Диктатурата не е новост в Тунис и като цяло в северна Африка, но новото при режима на Бен Али е посевместната корупция, наложена не толкова от самия Бен Али, колкото от семейството на ненавистната му съпруга – бившата фризьорка Лейла Трабелси, чиито близки и роднини са настанени на най-важните постове в държавата и прибират комисиони от всички държавни договори за всяко нещо – отваряне на мол, бензиностанция, ресторант за бързо хранене... Корупционните практики са толкова разпространени и подклаждани от най-високо място, че тунизийците жлъчно наричат държавното управление „клептокрация”.
Режимът се считаше за непоклатим и настаненият от 1987 г. в удобното президентско кресло нито за миг не можеше да си представи, че хората толкова бързо и категорично ще се отрекат от него. Но ето, че дойде време за Жасминовата революция. Всъщност събитието, причинило свалянето на Бен Али, звучи наистина като ориенталска приказка, само дето е с тъжен край, както впрочем привършват обикновено приказките в тази част на земното кълбо.
АМБУЛАНТНИЯТ ТЪРГОВЕЦ, КОЙТО ЗАПАЛИ СЪС СЕБЕ СИ И ЧЕРГАТА НА НЯКОЛКО ДИКТАТОРА
Младежът Мохамед беше едва на 26 години
Мохамед Буазизи е един от многобройните безработни тунизийци, препитаващи се с търговия на дребно и мечтаещи да емигрират в Европа, където животът им изглежда по-лесен и по-справедлив. След смъртта на баща си Мохамед става глава на многочленното семейство като най-възрастен от общо седем деца, а продажбата на плодове се превръща в единствен доход за всички. Един ден обаче полицията проверява документите на Мохамед и с изумление установява, че той не разполага с разрешително за търговия. (Излишно е да обяснявам как, къде, от кого и срещу какви рушвети се издават подобни тескерета, защото и в България съществуват горе-долу същите табиети... Все пак и България, и Тунис са били толкова векове провинции на една и съща Османска империя...). Та, полицията в градчето Сиди Бузид не само лишава младия амбулантен търговец от право да продава, но и конфискува за пореден път стоката му. Освен това полицайка от патрула го удря, обижда, плюва... Унижението и отчаянието на младежа са тотални – без препитание и с поругана чест животът му губи смисъл. И затова решава да търси перспектива в смъртта. След като жалбата му е отхвърлена по същия груб и унизителен начин от губернатора, на 14 декември 2010г. Мохамед Буазизи се самозапалва пред префектурата на родното си градче.
Реакцията на тунизийската младеж е мигновена и това, което нарекохме „Жасминова революция”, всъщност бе осъществено чрез интернет благодарение на фейсбук и блоговете на младите хора. За няколко дни гневът на Сиди Бузид се разпространи в цял централен Тунис, а след това и в останалите части на страната. Диктаторът Бен Али навестява тежко обгорения Мохамед в болницата, обещава му подарък от 10 000 евро и дори работа за сестра му, която въпреки висшето си образование е безработна. Само че Мохамед е обречен и на 4 януари 2011г. се пренася в един по-добър свят. Не знам как е при мюсюлманите, но ние, християните, считаме, че Господ прибира млади тези, които обича най-силно.
Диктаторът и жертвата
Други случаи на самозапалване и смъртоносни сблъсъци на манифестанти с органите на реда разразяват огъня на недоволството дори и зад граница – в Алжир народът се надигна срещу повишаването на цените, в Египет диктатурата на Мубарак също се разклати, цялата планета затаи дъх пред ставащото в Северна Африка и Близкия изток. Поддръжниците на тези уж „справедливи диктатури” в Западна Европа сконфузено мърморят някакви извинения и оправдания, а френската министърка на отбраната Мишел Алио-Мари изрича най-невероятната нелепост, предлагайки пред Националната асамблея Франция да подпомогне Бен Али за въдворяването на ред в страната му...
Само десет дни след смъртта на Мохамед Буазизи и под натиска на народните вълнения диктаторът Бен Али си плюе на петите и заедно с ненавистаната си съпруга заминава за Саудитска Арабия, където замъква и огромно количество злато – около 1500 кюлчета, спечелени с диктаторска пот на челото...
Благодарение на Мохамед страната му вече не е същата и хората имат възможност да изградят нова и модерна държава. Обаче както самата революция бе непредсказуема, така и бъдещето на Третия свят тъне в неизвестност и крие всякакви изненади. Искрено се надявам, че Тунис ще се превърне в първата действуваща арабска демокрация, но за момента пред очите ми все още стои огромният портрет на диктатор с боядисана коса, който след 23 години клептокрация продължава да посреща с наглия си поглед пристигащите кораби.
....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)