четвъртък, 30 септември 2010 г.

Цветя и пеперуди


От една година нещата са съвсем различни.

От една година сутрин ставаме, ослушвайки се да чуем как там нещо си приказва, или се смее, или хленчи, или дращи по стената, или гризе... Редовно ни наблюдава, следи ни със сини очички и чака да види какво ще измислим. Много е критична и амбициозна, немедлено вдига скандал, ако нещо не й харесва. Сочи с пръст и важно прави забележки.

А има само два зъба и тепърва прохожда.

Малката Диян, която доскоро беше бебе, днес става на една годинка. Поникна в слънчева градина и може би затова първите й думи бяха „цветя” и „пеперуди”. И нека животът й бъде така красив, както са шарени пепрудените крила в полет над зелената гора на нашето щастие.

Честит рожден ден, малко момиче!

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 29 септември 2010 г.

Напред към красивото с полета на мечтите!


....

В началото бе тоталитарната тиня. От която изплуваха жабите и гущерите на Прехода. Които плъпнаха навсякъде и омърсиха живота ни. От тях пък се роди всичкото грозно на настоящето – мутри, чалга, корупция, жълти вестници, розови романи, сапунки, проституция, еснафщина и овчедушие. И така пошлото стана закономерност, а безкултурието се превърна в основание, оправдание и мотивация за погубването на обществото. Получи се инфлация на чувствата, както и на всички човешки ценности. Образованието вече не струва и пукната стотинка именно защото стотиците новоизлюпени университети бълват дипломи без стойност, а училищата са превърнати в забавачници. И за всичко са виновни или „те” – виртуалните политици от малкия екран и медиите, или „тя” – хипотетичната държава. А „ние” къде сме, в какво се заключава нашата житейска роля?

Единствената надежда за съживяване и слънчева зора идва именно от нас, от възраждане на инициативата и желанието за съвместен живот. Ако „държавата” не образова децата ни и не ги учи на добро, защо да не се захванем ние с това? Защо да не излезем от институционализираната зависимост в изкуството, за да творим свободни от прашасалите и наложени норми? Защо не си припомним как се рисува овчица, или ако не умеем, да се научим да я рисуваме заедно с Малкия принц?

Такива смели хора, готови да поемат всякакви рискове в името на една мечта, са рядкост, но ги има. Моите приятели Галя и Пешо направиха първата стъпка в тази насока – създадоха собствен арт-център, в който се надяват да запознаят нашите деца с красивото. Идеите и полето за работа са толкова много, че трудно бих могъл да ги цитирам. Затова и ви подканвам най-любезно да посетите сайта на центъра. А ако пък живеете наблизо, идете да се срещнете лично с двамата ентусиасти, те ще ви приемат с отворени обятия.

Галя е чудесен художник, от чиито картини струи свежата сила и романтичната носталгия на старопрестолното Велико Търново. Желанието й винаги е било да сподели знанията, уменията и любовта си към изкуството с околните. Пешо пък е поет и философ, непокорен и борбен граовец, чиито стихове и песни ме съпътстват в хубаво и в лошо още от деня, в който се запознах с него – това беше и първият учебен ден в живота ми.

Искрено се радвам, че тези истински хора се отърсиха най-сетне от оковите на институционните вкаменелости, и им пожелавам от все сърце да начертаят сами пред себе си единствения водещ към свободното творчество път. Едва ли има друг изход и друга възможна мечта освен тази - да вземем инициативата за живота си в ръце и да се опитаме да създадем сами бъдеще за децата си.

Напред, скъпи приятели, и дано музите са с вас по трънливите пътеки на свободата!


Снимки:

http://www.palitra.eu/

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 23 септември 2010 г.

СБЛЪСЪКЪТ НА ТИТАНИТЕ-КУЛТУРТРЕГЕРИ РАШИДОВ И КАДИЙСКИ

(БОРБА ПО БЕЛИ ГАЩИ... Нещо като сумо, но с изтънчени брадатковци-творци)

Преди време министър Вежди Рашидов и Кирил Кадийски се изправиха един срещу друг като истински мастодонти на родния интелектуален елит в битка за доказване на бабаитлък. В сблъсъка им нямаше абсолютно нищо романтично, доколкото той бе изпълнен с ругатни и всякакъв род обиди. Нямаше и тестостерон, защото двамата не посмяха никак дори да си разменят по няколко плесника. Жалко!

Едва ли има смисъл да ви представям протагонистите в този селташки епос, от който излязоха победители пак те, борещите се за удобна службица номенклатурчици, живеещи на гърба на простия народ посредством кухи "произведения" и чиято публика е съставена единствено от червени зомбита. А кой е простакът в случая ще кажете вие. Ето, оставям ви да прочетете сами сбития преразказ на тяхното падение.

Кирил Кадийски е може би най-мразеният българин в Париж, защото като шеф на културния център (назначи го Соломон Паси) успя да се изпокара с всички по всички възможни поводи. И много хора сега се разхождат с камък в джоба из Шан-з-Елизе – в случай, че Кадийски се завърне. Светъл спомен в съзнанието на българската диаспора остана подскачащия като весело пале след посланик Бокова културтрегер, който въпреки близостта си с НДСВ стана предан лакей на червената лейди. Обаче това не му донесе желаните облаги - скоро след това мандатът на Кадийски изтече и той си събра багажите за обетованата земя на софийското поле. За капак на всичко уважаваният вестник „Фигаро” го набеди във фалшифициране и продажба на фалшификат, на което Кадийски отговори с обичайното „Това е заговор срещу България!”. Чак пък срещу България...

Че е заговор – заговор е, а и не виждам как може да се нарече другояче продажбата на фалшификат на Сандрар (според някои източници Кадийски е припечелил 50 000 долара).

Вежди Рашидов, също боец тежка категория, отдавна носи титлата „Главен мултак на републиката” покрай онуй филмче за рождения му ден, в което дебели хора се тъпчат като невидели с печени прасенца, докато гладуващият плебс преглъща тъжно от другата страна на прозореца. След това Рашидов преби един полицай, но те и полицаите са една стока...

Разпрата между двамата полу-богове избухна, когато министър Херкулес-Рашидов си позволи да нарече на всеослушание Персей-Кадийски “тъпанар”, “ненужен човек”, “копеле” и “чалгаджия”. И съответно видният лирик не му остава никак длъжен...

Следват няколко епитета, които според Кадийски определят най-ярко министъра на културата Рашидов:

Недостоен страхливец – „...познавам този тип бабаити с тяхната липса на достойнство и страхлива психика...”

Смрадлив скункс – „Овонил е малко повече пространството около себе си, но тъй като около него винаги вони, това може да се долови само от някой по-чувствителен нос.”

Олигофрен, чийто„ патент е по принцип да говори без да мисли” и изричащ нелепости от рода, че духът бил ръката на тялото, или „ я някоя ругатня, я попръжня или закана в стила на Дочоолу и Гочоолу”.

Неграмотник, който не чете, защото „това би го затруднило”.

Мизерник, за когото „мешаната скара е била лукс ... и е трябвало да се задоволява с шкембе-чорба”, превърнал се впоследствие в „интелектуалния новобогаташ”, какъвто си го знаем, но като цяло останал непроменен „занаятчия и търговец”.

Алкохолик с „лоясал сред алкохолни пари мозък”.

Социопат с „макаренковското детство, който „прекалява с последиците от него: грубост, арогантност, чувство за безпогрешност и мания за величие”.

Безперспективен некадърник, който не е част от „доказалите се автори или от тези, за които има надежда, че ще останат” в историята на изкуствата. Не, той „не е никакъв маестро и няма да стане такъв”.

Престъпник и биткаджия, чието гаменско поведение” е несъвместимо с нормите на културен диалог в едно цивилизовано общество”. Помните ли онзи „побой на униформен полицай и последвал арест ? Та това е срамен факт, споменът за който все още витае в родната социална атмосфера”!

Разпасан мухльо, „пишман интелектуалец с разкопчаната до пъпа риза”.

Канибал от рода на Анибал Лектър или Чикатило с „ментални проблеми”, желаещ да „отхапе живо месо от действащ политик, само защото му бил опонент”.

Фелационист (тук си заслужава да цитирам цялата култова тирада) : „Разбира се, някой зевзек не би пропуснал шанса да си направи удоволствието като попита коя точно част аджеба от тялото на Доган би искал “Веждичката” да захапе и захапал я – това вече по Фройд, – дали няма да му се услади и да реши само да я подъвче и да не я откъсва, защото после пак може да му се прииска. Явно “търкиш дилайтът” не ще да е само прост локум...

Содомит, за когото „дупето е само за удоволствия”.

Родоотстъпник, който „се наливаше като смок с един от вдъхновителите на възродителния процес, щастлив, че пак е минал леко метър – отървал се е с една буква и една метатеза. Тогава той беше ВеждЮ РаДИШов.

Бърборко, който „говори – навсякъде и по всякакъв повод”.

Лош мюсюлманин, чиято трагедия не се състои в това, че „се е омърсил с домуз (свиня, свинско) – прословутите му печени прасенца, които той в най-гладните врмена за народа, за който уж толкова милее, ядеше с приятели пред телевизионните камери; неговата истинска трагедия е, че е омърсил душата си на човек на изкуството с редица свинщини – демонстративни приятелства с хора, от които един интелектуалец се срамува, побой над унифоромен полицай и то когато си в качеството си на овластен човек – общински съветник, оскърбления на колеги с безапелационнен менторски тон”.

Простак-чалгаджия - да, „той е именно това – чалгата в социокултурното ни пространство. Защото какво е чалгата, освен напомпани форми и простотии?”

Отмъстителен злобар с „ориенталска отмъстителност.

Самозван политик без никакъв управленчески капацитет : „За какъв управленски багаж говорите, той няма най-обикновен умствен багаж. Не виждате ли, че лицето на Рашидов постоянно излъчва явна неинтелигенстност.

Убиец на българщината : „С избирането на Вежди Рашидов за министър започва заравянето на българската култура в тинята.”

....

Е, щом и след подобни словоизлияния двама души, предявяващи претенции да са „каймакът” на българския интелектуален елит, са готови да се прегърнат и да си простят, значи има все пак надежда за помирение в нашето разсърдено общество. И то най-вече между агентите на ДС, номенклатурчиците, псевдодисидентите, учили навремето в СССР, а след това преминали през всички политически формации. Во кратце - все хора, делящи помежду си вкусната торта на народната наивност.

Виж, просперитет в културата трудно ще се получи точно с такива хора... Освен разбира се, ако хулите и обидите не се превърнат официално в норма на поведение.

(За онези от вас, които биха жела да прочетат цялото пишман-интервю в световноизвестното издание „Женски тайни”, за чиято публикация очевидно Кадийски си е платил, моля, цъкнете тук)

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)