понеделник, 26 юли 2010 г.

ВЕНСЕНСКИЯТ ЛЕС НЕ СЕ СТРАХУВА ОТ ДЪРВОСЕКАЧА СИМЕОН

Източно от Париж се намира най-големият градски парк в Европа – Венсенският лес. Той се разпростира на 9,95км² и радва със зеленината си Париж и околоните предградия, за които наличието на подобен „бял дроб” в непосредствена близост с големия град е истинско богатство, достойно за уважение и внимание .

Подобно на много български гори и Венсенският лес някога е бил притежание на короновани особи от рода на нашенската сакскобургготска тиква, но по онова време монарсите явно са се интересували от по-интересни и полезни занятия от дървосекачеството и затова не са се развъртали с брадвата да цепят материал за огрев. Още през 11ти век тук е била построена кралска ловджийска хижа, а в последствие на нейно място са издигнали величествен замък, за който се счита в наши дни, че притежава най-високата запазена средновековна кула – ако имате път през Париж и Венсен, можете дори да я посетите (гаранция ви давам, че не я е строила Людмила Живкова).

Във Венсенския лес са се разхождали кажи-речи всички велики френски крале. Тук Свети Луи забърква два кръстоносни похода, тук и Франсоа Първи добавя след векове строежи и достроявания Светата капела, в която миналата година дори се състоя изложба на български икони. През Стогодишната война английският окупатор крал Хенри V, победителят от Азенкур, е живял пак в същия замък, където умира съвсем безславно от дизентерия.

Когато кулата се превръща в зандан, най-известният мускетар – гасконецът д’Артанян, прототип на едноименния герой – служи в нея като надзирател, а Никола Фуке (бившият интендант на Луи XIV и впоследствие съкилийник на Желязната маска в крепостта Пинероло) му е затворник. По това време известният не само от романите на Дюма кардинал Мазарини живее и умира също във Венсенския замък.

Интересно е да се отбележи, че когато през 1815 г. съюзническите руско-пруски войски, победили Наполеон, опитват да заграбят арсенала на Венсенския замък, еднокракият генерал Доменил категорично отказва – „Върнете ми крака, който загубих в битката при Ваграм, и ще ви предам ключовете на замъка. В противен случай ще го вдигна във въздуха!” В продължение на 5 месеца генералът брани крепостта с 200 войника. Накрая се предава по заповед на Луи XVIII.

И всички тези случки и спомени са част от френската история, с която французите би трябвало да се гордеят, но вместо това нехаят и изпълняват гражданския си и синовен дълг на памет и уважение към националните богатства не заради патриотарско честолюбие, ами защото ТАКА ТРЯБВА. Единствено през жестоката зима на 1870-71 по време на обсадата на Париж и Парижката комуна премръзналите и гладуващи парижани посягат със секира на Венсенския лес (и на животните от зоологическата градина), но по-късно той е възстановен и до ден-днешен се поддържа ежедневно от професионални градинари и лесовъди.

Другата по-сериозна катастрофа за насажденията е "Бурята на века" - невижданите ветрове покосяват през 1999 г. около 30% от леса и нанасят щети върху построената от Франсоа Първи капела.

...

Паралелът с България и крадливото мадридско старче не би бил никак сполучлив, ако не споменем факта, че основното население на Венсенския лес в момента се състои от българи. Разхождащите се сред буйната растителност посетители могат лесно да забележат в шубраците десетки, та дори и стотици палатки и колиби, от които струи българска реч. Това са все нашенци, предпочели венсенските храсталаци пред българската мизерия, в която ги насади дървосекач 1 на републиката – първоначално сам, а след това и в коалиция с розовобузата примадона Серго Станишев и аверчето Меди Доган. Много от българите-шумкари са всъщност гурбетчии, но има и просяци, и проститутки, и обикновени скитници.

...

Споменавайки Симеон, си спомних за първия път, когато чух по френското радио за изборната победа на НДСВ и съответно за преквалифицирането на Симеон от пропаднал монарх в премиер-среднист, имащ бегли познания както по езика на страната, която ще управлява, така и по всичко интелектуално като цяло. Беше сутринта, с първото кафе слушах сутрешните емисии новини. Преди тях обаче по традиция радиостанцията излъчваше на живо петминутни забавни скечове около политиката. И щях да се задавя, когато хумористът весело затананика скалъпена песничка със следния текст „Кой е кралят на глупците? Симеон! Да, Симеон е кралят на глупците!”... И след това обясни, че все пак това е истински прецедент в световната история и т.н. А аз пък осъзнах, че съм поданик на краля на глупците, т.е. че и самият български народ е глупак и че нищо хубаво не му се пише в близките години.

....

Все се питам какво ще я прави Симеон с всичката тази дървесина. ..

И като се замисли човек, стига до извода, че сигурно ще прави нещо голямо, нещо като Троянския кон, с който този висш мошеник вкара в България безочието си, алчността си, некадърността си и цяла една банда паразити, които дори и сега са все още там и бозаят от кравата на народната наивност. Симеон узакони пладнешките разбойници, с него се появиха показните убийства, а мафията се сдоби с държава. И самият Симеон в качеството си на премиер си подписа собственоръчно указите за реституиране на земи и гори, където сега сече ли, сече...

Само че Симеон би трябвало да се сети, че когато един монарх залитне по някоя не особено кралска професия, обикновено съдбата го наказва. Така например Луи XVI се опитва да стане шлосер и дори рационализира едно изобретение на доктор Гийотен, което впоследствие бива наречено „Гилотина” и което отсича главата на същия този несполучил шлосер Луи XVI . И затова все се надявам, че един ден брадвата ще се отплесне от ръцете на дядо Симо-новопомазания дървосекач и...

Но, млъкни сърце!

Истината е, че европейците имат гори, лесове и история, защото предпочитат да секат главите на паразитите преди да са посегнали на природата им. Това е то, голата истина. А ние ще останем не само без дървета, за да може Симеон да върти рулетката в Монте Карло, но и децата ще ни се смеят, когато им пеем „хубава си моя горо”.

Ами като стоим и зяпаме, ще ни откраднат не само природата, но и песните, и смисъла да се наричаме народ.

А на всичкото отгоре ще ни осъдят и в Страсбург!




Централната алея дълго време е служила за полигон на разположената наблизо републиканска гвардия

Венсенският лес през есента - спокойствие и багри

А това сигурно е палатката на някой изгонен от БАН социолог

Малко продукция от развъдниците във Венсенския лес

Освен гвардейската кавалерия по алеите можете да срещнете и представители на различни клубове по езда

Лов на глигани във Венсенския лес, 1410 г

Великолепната кула на замъка, в която е бил затварян и Дидро, а Русо му е идвал на свиждане. По време на Парижката комуна тук се е развявало и последното червено знаме.

Палатков лагер на източноевропейски индианци.

Една от алеите.

Езерото Доменил - лодки, патки, лебеди...

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 19 юли 2010 г.

КОГАТО НИ ПОГРЕБВАХА ЖИВИ



Искаше му се да извика, да заплаче, да изпсува или да счупи нещо, но от гърдите му излезе само една въздишка, едно глухо „Ех!”, което увисна тихо и самотно под ниския свод на стаята-кухня.

Дядо Петко си беше приготвил бъркани яйца с пера от лук, обаче - дали защото беше сам, дали защото го бяха налегнали грижи - старият човек ядеше с нежелание.

...

Тук, в тази схлупена къща с външна тоалетна и чешма в пограничния град, дядо Петко и баба Яна живяха дълги години доволни и щастливи. Тук им се родиха деца, тук дочакаха внуци и правнуци. Напук на мизерията и всички катаклизми, разтърсили градчето, региона, страната, континента и света, двамата се държаха един за друг чрез простите житейски радости – близките хора и градинката, зайчетата и кокошчиците, слънцето и песените на родния край. Стигаше им внучките да звъннат от чужбина, или да им изпратят снимка, или картичка от ваканция в далечна страна, или да наминат през лятото за ден-два, или дори само да си помислят за тях. Затова и все си мислеха за внучките и наричаха с техните имена зайците в зайчарника, а по стените на всяка една от миниатюрните стаички бяха налепили събираните с години спомени, писма, изрезки от вестници, снимки, дипломи, различни предмети.

Но в този сиромашки край хората завиждат и на малкото, колкото и малко наистина да е то. Ето, комшиите и съгражданите завиждаха на старите хора за децата и внучките, за неизмазаната къща, завиждаха им дори за това, че са все още живи и заедно.


„Хайде, докога ще живеете? Вашите връстници от квартала отдавна вече овдовяха, а вие сте все още живи и двамата!”

Така говореше далеч по-младият комшия, връстник на сина им, и дори веднъж толкова се ядоса и озлоби, че повали дядо Петко на земята и започна да го души. Старците тогава много се уплашиха и отидоха да се подадат жалба в полицията. За техен ужас обаче, шефът на полицията се оказа приятел по чашка с комшията, поради което патрулката не дойде да го арестува него, побойника, ами отведе жертвите му. Така освен страха и понесените телесни щети осемдесет годишният дядо Петко изживя за първи път унижението да бъде натоварен в полицейска кола и то пред очите на всички свои съграждани.

Дядо Петко знаеше много добре как човек можеше да преживява с оскъдна пенсия, да се изхранва със скромната градинска реколта и да се огрява със събрани в гората вейки. Но старецът така и не разбра защо хората търсят щастието в чуждото нещастие. Пари, пари, за всичко искат пари. Парите ти дават право да живееш и право да умреш, без пари няма да те лекуват и хранят и без пари няма да те почетат със седмото милосърдно дело, ами ще те оставят да изсъхнеш насред полето, докато костите ти не избелеят на слънцето, а в тленните ти останки ще се нанесе семейство лалугери и ще избуи трева. А някои дори са готови да те убият за пари. Или може би убийството представлява жертвоприношение в храма на парите и средство за поддържане на илюзията, че единствено чрез тях човек може да е щастлив.

И хората се блъскат в тази безумна идея като нощна пеперуда, заслепена от блясъка на фенера.


Дядо Петко мразеше нощните пеперуди. Мразеше най-вече онова нощно пауново око, така любимото на ентомолозите Saturnia piri, което сякаш го дебнеше в мрака и тегнеше над сънищата му като вечен кошмар. Странната пеперудена фобия като че изразяваше отвращението му към злобата и завистта на мизерника, блъскащ се във фенера на мизерните си мечти.


Нощем от крилата на пеперудата го гледаше онова страшно и вторачено око, а през деня скришом го преследваше човешката му съдба. И можеше ли някога той да допусне, че с възрастта хорската глутницата ще се нахвърля върху безпомощната му особа с още по-голяма настървение и все по-безмилостно? Не минаваше ден без тормоз – единият съсед го напада физически, другият пък – пияницата - изхвърля буркани, напълнени с ексременти, в градинката му, за да го принуди да му остави нещо за ядене на паянтовата ограда между двата двора. Веднъж в окръжния град някакви младежи го набутаха в една кола и му взеха 7 лева... И тогава дядо Петко здравата се уплаши, но все някак успя да се овладее и да го преживее.

По-страшно обаче стана, когато започнаха да тормозят старците по телефона – разни хора се представяха за техни роднини в беда и им искаха пари. Дядо Петко бързо се научи да разпознава уловките на телефонните терористи, но баба Яна всеки път се притесняваше до припадък. И пак полицията по никакъв начин не им помогна и дори не пожела да дойде да устрои клопка на бандитите. Дребна работа било, не си заслужавало... Пък и нищо чудно шефът на полицията да беше приятел по чашка и с някой от мародерите.

Когато обаче се насъбраха прекалено много силни преживявания, сърцето на бабата не издържа и тя си тръгна без дядо Петко, оставяйки го самичък в хаоса на този неразбираем, чужд и несправедлив свят на нощните пеперуди, където издевателстват дори и над мъртъвците.

...

Бабата така и не бе подложена на аутопсия. Даже смъртта й не бе констатирана от лекар. Погребаха я още на следващия ден около обяд, защото в планината бушуваше снежна виелица и трябваше да се бърза. Повечето от най-близките й хора не успяха да дойдат, а комшиите изпокъсаха некролозите.

...

Дядо Петко прие самотата си като кратка спирка преди отново да срещне баба Яна, с която се бяха запознали още на училищните скамейки и с която изживя кажи-речи целия си скромен живот. И не се страхуваше, че няма да я намери в отвъдното – след толкова години общ път едва ли някой, па било то и смъртта, би могъл да ги раздели. Обаче нощем окото на пеперудата го гледаше изпитателно и го караше да се чувства виновен. Ами ако бабата все още беше жива и заровена под купища пръст? Така и не дойде лекар да я види, защото в градчето живееха само бедни и нерентабилни старци и лекарите рядко минаваха. Може пък в суматохата да са се объркали... Но баба Яна неизменно се явяваше в съня му, както преди го правеше и приживе, да го успокои и да му каже да не бърза да идва.

...

И ето го старият човек, замислен над бърканите яйца с пера от лук, се питаше дали смъртта е по страшна от тягостното ежедневие на беззащитните и докарани до просешка тояга стари хора. Днес пак го застигна беда и пак го окрадоха, а той беше сам, както щеше да е сам до края на дните си.

По обяд дойде една циганка и без дори да похлопа на входната врата влезе в дворчето.

-Какво искаш? – попита дядо Петко.

-Господ да те поживи, дядо, аз много се разбирах с баба Яна и тя ми даваше дрехи – успокои го циганката. Та, ако искаш, и ти да ми дадеш нещо.

Дядо Петко се завъртя да види дали може да намери някоя вехтория, а през това време онази ритна кюнеца и го строши.

-Не се безспокой, дядо, мъжът ми ей-сега ще дойде и ще го оправи безплатно.

И наистина, докато старецът трепне с очи, циганинът вече беше довтасал и започнал да оправя. Покачи се дори на покрива и се захвана уж да пренарежда здравите керемиди, които в крайна сметка се изпочупиха под тежеста му. Очевидно циганите бяха наумили нещо и дядото усети отново чувството на безсилие пред задаващите се неприятности.

-Дядо, свършихме ти добра работа, дай сега 250 лева и някоя стара вещ.

-Каква работа сте ми свършили, та вие всичко изпочупихте – опита да протестира той.

Но циганинът извади телефон и се обади на апапите.

-Плащай, дядо, или ей-сега моите хора ще дойдат да те разфасоват!

И старият човек извади пенсийката и спестените пари и му ги даде заедно с едно старо радио и ръждясалата първобитна пералня. На него тъй или иначе нищо не му трябваше, а пък и не биваше циганите да влизат в грях за толкова малко. Освен това и те са хора, и те са принудени от живота да се борят за оцеляване. Или може би са научени, или подтикнати от други, по-видни люде да злодействат и да издевателстват над простия народ. Злите езици казват, че със седемнадесет цигански гласа кметът на градчето *** – предан представител на Столетницата - вече трети път печели изборите, а с придобивките от кметската служба (покрай границата ставал добър алъш-вериш) е вдигнал пететажен хотел край морето и още много неща е построил и закупил. Та затова и нямаше смисъл да се вика полицията, нямаше смисъл и да се живее в този град и в това общество от мерзавци.

...

Дядото си спомни и за другите пъти, когато са го обирали – при Жан Виденов изгуби всичките си спестявания в банката, лъжеха го редовно за водомера, за телефона и за какво ли още не... И отново се почувства виновен, защото всеки път си пожелаваше внучките му да наминават да го виждат по-често, в неговата бедна къща, в неговия архаичен свят. Чувстваше се виновен и за собствената си слабост и за това, че беше жив погребан в тази страшна, жестока и мизерна страна, където хората са безмилостни и без капка уважение дори към старците. Не баба Яна, ами всеки един от разбойниците и техните жертви са заровени живи в този огромен общ гроб на безвремието и нещастието, в деветте кръга на българския ад, в който понякога основното прегрешение се състои в това, че сме се родили там.

И вместо да ругае или да крещи, от устата на дядо Петко се отрони една тиха молитва. Прости им, Господи, защото те не знаят какво правят!

...



Описаните събития и персонажи са напълно действителни, но предпочетох да скрия името на града, както и някои други подробности, от страх да не навлека допълнителни беди на главния герой. Знам, автоцензурата е измяна на искрения, естествен и свещен човешки порив за свобода, поради което обещавам да се реванширам, изразявайки гражданските си позиции по демократичен начин, но не на чужд гръб. За момента обаче не бих желал този разказ да се превръща в разчистване на сметки и то в една война, в която „добрите” – т.е. нашите деца и честните хора - загубиха безвъзвратно решителната битка.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 6 юли 2010 г.

И все пак... внимавайте с кого се целувате...

По повод Световния ден на целувката.

Моля, полюбувайте се на двамата най-страстни целувачи в световната история и ще разберете какво имам предвид.

Леонид Брежнев и Ерик Хонекер, сатрапи сред сатрапите, главорези сред главорезите, велики пълководци на антихуманизма и мерзостта.
Но и те са в крайна сметка хора, и техните сърца не са чужди на любовната страст.



При всяка среща между двамата колеги-диктатори ефирът трепти от желание за прелюбодействие.


Ето, на лицата им е изписано колко е трудно да се удържи напливът на чувствата!


Тази единствена по рода си декларация на универсална любов, подпечатана под суровия поглед на другарите от политбюро, е извор на вдъхновение за няколко поколения творци, пресъздали в произведенията си красотата на болшевишкото съвкупление.




Хора, помнете и не забравяйте, целувката на тези гадове и техните производни все още мирише на смърт!



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

СМЯХ ПРЕЗ 80 000 СЪЛЗИ В ЕДИН РАЗГРАДЕН ДВОР


ПОВОД ЗА СМЯХ N° 1


Колкото и да му се иска на човек да остане сериозен и да гледа трезво на „нещата в живота“, винаги се появяват черезвичайни събития, които го изкарват извън релсите на праведния път. Ето, поради семейни задължения не бях поглеждал блога и блогрола си през уикенда, а тези дни забелязах, че основната тема, развълнувала пишущите колеги, е „полицайската песен“ на Веско Маринов. И реших и аз да стана грешник и да му се подиграя!


Извинявам се, знам, че е неприлично, но... прочетох текста и щях да се пръсна от смях!


Самото съчетание на подлизурството, идиотщината, простащината, кретенията и лепкавата слуз, отделяна от някои видове мекотели, не е никак смешно, но когато прибавим към него и тоталното забатачване на 80 000 престъпления, чиито жертви сме ние и с малки изключения някои чужди граждани, попаднали по случайност в ООД „България“, тогава и най-добре възпитаният джентълмен би се изкушил да пусне две-три цинични отметки за истинската същност на българската полиция и нейните главатари.


Мои близки и роднини са били жертва на мъничка част от тези престъпления. Някои от тях са били обрани, други – изнасилени, трети – насечени на парчета, четвърти – дори не се знае какво им се е случило... Нищо! Битият – бит, а другите... да вземат аспирин и да се занимаят с нещо смислено, защото едва ли има нещо по-безумно в тази обречена държава от това да чакаш помощ от полицията.


А какво можем да очакваме от полицията тогава, ще запитате вие учудено... Ами можем да очакваме да ни изпее някоя песничка, или да ни се подиграе в очите, или да ни поиска рушвет, или да излъже за разкрити престъпления, или да ни пребие, или да ни прати за зелен хайвер...


Всъщност излиза, че българската държава в лицето на полицията и правораздаването, са най-великите праведници в християнската история – представете си само, с един замах опрощават 80 000 прегрешения! С този ритъм на действие бат' Бойко скоро ще вземе да задмине и Джизъс, та и баща му барабар с посредника! И направо се питам защо не вземем да му построим храм, в който да му се молим.


А ето и смехотворното „произведение“


Нашата полиция

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази -
моята полиция ме пази.

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес е само тази -
родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой пред лъжата лази -
нашата полиция ме пази.

Припев: Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР

Текст: Евтим Евтимов
Музика: Тончо Русев
Аранжимент: Пламен Велинов


Наистина, никога през живота си не съм чел нещо толкова... жалко, некадърно и гнусно!!!



ПОВОД ЗА СМЯХ 2


Бойко Борисов изнамери нов педагогически подход и сам си го приложи. Другарите се събраха и решиха, че най-лесно могат да намалят слабите оценки и повтарячите като предоставят на учениците невероятния шанс да се самооценяват. Т.е. всеки си пише годишна оценка по собствено усмотрение и без да взима под внимание оценките на учителите/избирателите.


Бойко Борисов си писа 5 (много добър) за първата година управление, но с опция за отличен 6 в случай, че успее да замаже положението с енергийните проекти.


В същото време се похвали, че бил спрял престъпността. От една страна съм съгласен с него, защото полицията наистина се справи по административно-християнски начин с 80 000 престъпления, класирайки ги като неразкриваеми и оневинявайки индиректно стоящите зад тях престъпници, които сега със сигурност имат чудесен повод да почерпят. От друга страна обаче изпаднах в леко недоумение, когато прочетох, че е премахната и „магистралната“ престъпност... Означава ли това, че в България има МАГИСТРАЛИ?! Гледай ти какво нещо! А аз бях останал с грешното впечатление, че натовските бомби не са падали в Сърбия; ами върху българските пътища, които впоследствие се оказаха не черни междуселски шосета, ами МАГИСТРАЛИ!


Мене ако питате, Бойко Борисов е на крачка да се справи най-вече с библиотечната престъпност (спомнете си „Читанката“) и с желанието на някои „социопати“ да четат (правилно сте прочели, четящите са социопати, защото в общество като българското, където престъпленията се читат за нормално явление и биват опрощавани на купчини от 80 000 бройки, би било естествено и логично да приемем, че желанието за знания и култура е излишно и вредно).


В заключение предлагам да заменим не само химна на полицията, но и този на Република България (така и така държава не се получи, дайте поне да се позабавляваме!) с песента следващата :



...




Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)