събота, 31 октомври 2009 г.

ЕДНА ГОДИНА БЛОГУВАНЕ С ПИЛЦИ!



Цифрите сами по себе си не значат нищо, но без тях трудно бихме могли да се ориентираме във времето и пространството – било то виртуално или не. Те са аршинът, с който мерим изминатия от нас път и изгубеното време, но не и истинските неща от живота, съставляващи есенцията на нашето съществувание. И затова отчитам тази първа година на блога си не толкова като кръгло число, колкото като една паметена година, през която намерих най-вече време да почета миналото и осъзная бъдещето.


А символиката в цифрите е следната – през тази първа година в блогосферата навърших 33 години, което е точно половината от последната възраст на баща ми (66 години) и с 10 години по-малко от житейския път на майка ми (43). По същото време отбелязах 15 години живот зад граница – през 1994-та дебаркирахме във Франция на борда на заветния полски Фиат, чиито шарнирни болтове предадоха Богу дух няколко месеца по-късно. Така Ноевият ни ковчег, харчещ небивали количества бензин, се оказа в крайна сметка в гробището за коли, а ние с баща ми останахме окончателно в чужбина.

Отчитам също така 12-годишна връзка със съпругата ми (ориентирам се по възрастта на племенницата ми Франси – и тя стана на 12) и 6 години брак, а тя пък прекрачи границата на 30-те години.


Всичко това обаче, барабар с блога, бледнее и няма никакво значение в сравнение с основното събитие на цял един живот – точно преди един месец и един ден на бял свят се появи малката ми дъщеричка Диян. За другите спомени не съм сигурен, но след време, когато се отдам на Алцхаймера в някой старчески дом, в главата ми със сигурност ще се появява – или бих искал да се появява – единствено споменът за малката разревана главица на току-що излязлото от майчината утроба бебенце. И всичко останало едва ли ще има някаква стойност за когото и да е. Или някакъв смисъл за каквото и да е.


ЗА БЛОГОСФЕРАТА


Първият ми досег с блогосферата беше покрай моя тъст Димо – във връзка с публикуването на “Париж, моят Париж” му дадох идеята и му помогнах да направи първия си блог (а по–късно и втория). Малко след това, пътувайки със самолет след сватбата на Иванчев и Галя, попаднах на препечатка от блога на Радан във вестник Дневник – тогава си дадох сметка за истинската сила и значение на блоговете и почувствах ищях и аз да се хвана на хорото и да разкажа мислите и чувствата си с надеждата да предизвикам интерес и разбиране сред евентуалните си читатели.


И така, няколко месеца по-късно, на 31 октомври (честит рожден ден, сестричке!) публикувах първия си пост. Препрочитайки го сега, си давам сметка за двете основни неща при списването на блог, а именно - психотерапевтичния характер на блогуването и постоянното залитане между диалектиката и патетичните словоизлияния, между литературата и зъбатата публицистика, между стойностното и прекалено личното... Или поне при мен се получава все така шизофренично. Затова все не мога да избера водеща тема за моя блог и се двоумя между пътеписите, политическите анализи, фейлетоните, и откровените подигравки.


Първият ми текст, предизвикал многобройни реакции, беше “Черно-бяло детство” – и до ден-днешен го считам за най-искрен и истински от всичко, публикувано в моя блог, а и читателите ми комай са на това мнение, защото продължават да го навестяват и препрочитат. Или с други думи казано, ако трябва да избера само едно заглавие, което да ме представя в блогосферата, то със сигурност ще бъде “Черно-бяло детство”.


Сред останалите ми публикации най-ярко се открояват няколко скандални текста :

“Пак сме тук... и пак сме си същите” описва фамозния концерт на Лили Иванова в Олимпия и бе обект на небивал дебат около певческите и човешки качества на певицата-номенклатурчик.


“Господин Лекгоступ, Вие сте идиот!” е протест срещу желанието на г-н ректора на ВТУ да връчи почетна титла на Владимир Путин. Текстът НЕ Е МОЙ (с изключение на няколко преправени изречения, иронични допълнения и остроумни забележки), но пасва изключително добре на политическите ми възгледи. Истината е, че приятелят, написал текста, се страхуваше да публикува мнението си, а автоцензурата, свързана с подобни страхове, е показателна за истинското състояние на човешките права и свободи в “демократична” България.


Сред писанията ми ще намерите и други жертви на политически пристрастия от антикомунистически характерЖан Виденов, Серж Станишев, Жорж Първанов, Ирина Бокова, Меди Доган, Руми Овчаров, Божо Димитров и т.н., както и на предтечата на всички тези люде - Павлик Морозов. Извинявам се на гореупоменатите „жертви” за тежките думи, но извинението ми важи единствено, ако в отговор получа от всички тях (по разбираеми причини с изключение на Павлик Морозов) писмено признание за престъпленията им по служба, по съвест и по морал.


Разказах ви и за много други нелицеприятни неща, които наистина ме възмущават. Излях си гнева за принципи, скъпи на сърцето ми, за които никога не бих направил компромис – Свободата, Човешките права и толерантността. Говорих и за изборите – преди, по време и след.


За щастие не писах само за политика и от време на време се измъквах чрез лирични отклонения из географските ширини, където социалните и политически болежки на родината ни представляват няколко реда в някой недочетен вестник. За вас отскочих до Мавриций, Ню-Йорк, Антверпен, Средиземноморието, ЮАР, Париж, Ниагара, Бостън, Дъблин... В пазвата си съм скрил чудесни спомени от още много такива пътешествия, а сега остава само да намеря време, за да ви разкажа и за тях.


Написах и един текст за Майкъл Джексън, който също много се хареса. Никога не съм бил голям фен на музиката му и затова говорих за човека, олицетворил шоу бизнеса и умрял от него.


...

В крайна сметка съм изключително доволен от срещата ми с блогосферата и с опасната банда на блогърите – малка група от хора с критичен поглед и искрено желание да видят реални промени в обществото. Нещо повече, имайки предвид зависимостта на медиите от бизнеса и политическите формации, блогосферата е единствено място, където се провежда истински обществен дебат. Затова се надявам тази малка виртуална група ентусиасти да вдъхнови с истинноста на съжденията си цялото българско общество и да му даде повод за размисъл върху нашето бъдеще като народ. И дано това спонтанно гражданско движение на свободните хора продължи да се оглежда с широко отворени очи около себе си!


До скоро във виртуалното пространство за нови и по-реални от всякога блогърски страсти!

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

ИНТЕРЕСНА ФРЕНСКА КОМЕДИЯ



Вчера по кината във Франция излезе една много добра комедия – Mic-mac à tire-larigot (аз лично бих го превел като „ Миш-маш на корем” или „Неразбории на поразия”)на режисьора Жан-Пиер Жьоне. Всъщност от „Амели Пулен” насам французите снасят само комедии, натъпкани с не особено интелигентни скечове, непреводими игри на думи и оригиналничене със съмнително качество. Така че бях наистина приятно изненадан от Mic-mac à tire-larigot – филмът е с интересни режисьорски и операторски идеи. Освен това сред актьорите ще разпознаете както утвърдени имена от по-старата гвардия като Йоланд Моро, Андре Дюсолие, Жан-Пиер Мариел и Доминик Пинон, така и видни представители на новото поколение – Жюли Ферие, Дани Буун и Омар.

Във филма се разказва как банда весели клошари с безподобни таланти си разчистват сметките с двама производители на оръжие. Сам по себе си сценарият не е впечатляващ, но персонажите са симпатични и има доста весели моменти.

Слабите страни на филма са най-вече претупаният край и наивното морално заключение по отношение на лошите търговци на оръжие.

Като цяло филмът заслужава да се види, защото наистина притежава собствен харектер и според мен много от вас ще го възприемат като глътка свеж въздух на фона на тоновете стандартни холивудски продукции. Приятно гледане!




Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

ЗЕМЯ КАТО ЕДНА ЧОВЕШКА ДЛАН…


Но по-голяма ти не си ми нужна – такава пасваш идеално на критерия за ергономичност и човек може бързо, лесно и незабелязано да те изстиска, да си свърши някоя и друга работа, да забърше това-онова, да те хвърли на боклука и да продължи да си напява “Моя страна, моя Българийо” с патриотичен патос и насълзен поглед сред бурните аплодисменти на впечатленото множество в кръчмата, за което любовта към родината се изчерпва в броя морета, където човек може да джапа под български флаг.



През последните дни се надигна врява около хилядите случаи на злоупотреба с власт, на кражби и мошеничества от всякакъв род. Отново (и за кой ли път?!) властимащите са успели да изстискат от иначе бедната ни държавица всички видове облаги за ненаситните си тумбаци. Пиано на Лора Каравелова (един брой), всякакви заменки тип “Кон за кокошка”, републикански премиери си присвоиха царска собственост под претекст, че им е бащиния, чиновници си закупиха на символични цени ведомствени жилища, цяла армия от търтеи пропътува белия свят на гърба на данъкоплатеца, певици-номенклатурчици си организираха концерти в западни столици, министри се черпиха с бандити и подписваха договори за милиарди в ущърб на държавните интереси, приятели на президента “усвояваха” европейски фондове, роднини на премиера получиха апетитни поръчки за бетониране на Черноморието… Оставям ви да допълните сами скромния ми списък, а междувременно аз ще се опитам да ви убедя, че

всичко това е НОРМАЛНО, защото народът е СЪГЛАСЕН.

Общо взето настроенията в българското общество могат да се резюмират с фразата “И аз крадох, и ти краде, ама той пък краде повече от всички!”, защото кражбата от доста време насам се е превърнала в национален спорт. Известен е примерът с онази служителка, която всеки ден най-прилежно си тръгвала с една тухла в чантата, а накрая с отмъкнатия материал пострила цяла къща. Подобна история ми разказа и моя приятел Иванчев – една негова колежка крала теракот, който въобще даже не й трябвал и затова любезно го предложила на Иванчев, а той пък, бунакът му с бунак, да вземе да откаже… При подобна нагласа не е чудно, че цялостният стремеж на политическата класа клони към глозгане на кокал, а народът тихо роптае, но с разбиране. И така обществените отношения се регулират с тази неписана спогодба, според която всеки господар може да разполага цял мандат с девойката-България като със своя собственост. И така стигаме до

ГОСПОДАРСКОТО ПРАВО

Съществува легенда, според която през средновековието благородниците са се ползвали от привилегията да консумират брака на крепостните селяни, т.е. да преспиват с невестата през първата брачна нощ на мястото на законния й съпруг. В крайна сметка се оказва, че всичко това са измислици, разпалвали въображението и гнева на плебса, което в крайна сметка довежда до революции, гилотини, ексцесии и скандали от всякакъв род. Но дори и Волтер, при това върл враг на деспотизма, признава в Енциклопедията, че Господарското право не е нищо повече от сладострастна легенда – нещо като райските хареми с девственици, за които един куп фанатици се взривяват като бесни под път и над път.


Василий Поленов, Право сеньора


У нас в България обаче Господарското право е факт. Всеки новодошъл Господар поема щафетата в безскрупулното грабене без да се страхува от наказание, защото кражбата се е превърнала в социална норма и висша цел на хорското житие-битие. Така че, колкото и да ме омайват с обещания за ревизии до дупка и прочие чудеса от храброст и безумие, аз продължавам да поливам цветето на заветния си български песимизъм, което със сигурност ще цъфти и прецъфтява за ужас и огорчение единствено на мен самия…

Песимизма обаче – кой знае защо?! – политиците така и не понечват да ми го отнемат. Жалко!
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 19 октомври 2009 г.

ЕДИН ЧУДЕСЕН БЛОГЪР - ГОСПОДИН ПОСЛАНИКЪТ НА ФРАНЦИЯ


По добре късно, отколкото никога! С тази любима на борбените и упорити французи поговорка опитах да се успокоя преди малко, когато попаднах случайно (и търсейки подробности за разглежданото днес от Великотърновския апелативен съд дело "Борилски") на блога на един истински посланик, представляващ интересите на една истинска демокрация - г-н Етиен дьо Понсен.


В едно изречение се струпаха прекалено много "истински" неща, но в нашия еснафски свят истината все още притежава силата да учудва и впечатлява. И затова може би съм впечатлен от участието на г-н дьо Понсен в българския обществен живот, в културните прояви, в позициите спрямо несправедливостта и погазването на демокрацията и човешките права и не на последно място в списването на българо-френски блог.

Веднъж ще видите кипящия от енергия французин в съдебната зала на процеса "Борилски", друг път ще го срещнете на представяне на книга във френския културен център или на организиран от самия него благотворителен концерт... А доколкото си спомням, г-н дьо Понсен чакаше и победителя на последните парламентарни избори на входа на конферентната зала, за да му стисне ръката преди всички.


В българската история има и други такива примери за безкористна намеса на французи - спомнете си за Виктор Юго, спомнете си и най-вече френския вицеконсул Леандър Леге, който заедно с италианския си колега Вито Позитано спасява по време на Освободителната война София от опожаряване. Наистина е приятно човек да прочете искрените и елегантни думи на Етиен дьо Понсен - зад тях не се крие нито желание за печелене на избори, нито на каквито и да било други облаги, без да ни е длъжен за нищо.


Е, понякога погледът му е прекалено нестандартен или нереално дипломатичен за нашите балкански нрави спрямо неща, за които мнозина от нас не биха могли да направят компромис (като например г-жа Бокова...), обаче колкото и да ми е неприятно все пак се съгласявам с френския посланик - единственото по-лошо нещо от калпавата държавност е липсата на държавност, а от калпавия диалог - липсата на диалог. В крайна сметка в това се заключава и работата на дипломата - да изнамира разрешение на всеки един проблем и да отваря всички възможни врати. Имайки предвид намаляващия стремглаво кръг на истинските франкофони и франкофили, си мисля, че може би г-н посланикът списва блога си не толкова, за да можем ние да го четем, колкото за да е сигурен, че защитаваните от френската република ценности съществуват все пак и в България - ако не в реалния живот, то поне във виртуалното пространство.



Хвърлете един поглед и ще намерите много интересни неща! БЛОГЪТ Е НА БЪЛГАРСКИ И НА ФРЕНСКИ!






Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 14 октомври 2009 г.

НА КАКВО ЛИ НЕ Е СПОСОБЕН ЧОВЕК ОТ ЛЮБОВ КЪМ ВСЕВИШНИЯ – НАЛИ ДРУГАРЮ ОВЧАРОВ?




Неведоми са пътищата Божии!


Славната човешка история е изпълнена с чудесни примери за хора, които, осенени от Божията Светлина и Истина, загърбват лошите привички и грешния живот, замествайки ги с християнските добродетели. А ние се чудим и маем на това тайнство и може би тихо завиждаме за чудодейното претворяване на иначе нищо и никаквите мухльовци в ангели небесни с бели крилца и прочие тарикатски придобивки.


Та, през Лето Господне 2005-то православното християнско войнство на българите в Париж има честта и привилегията да присъства на едно такова Чудо, чийто обект биде не някой случаен минувач с тъповато изражение на лицето, ами негово партийно величество настоящият червен жрец и бившият сергов министър Румен Овчаров.
В този прекрасен за Светата Църква ден бай Овчаров се изтърси насред Божия Храм и заръча на присъстващите да го кръстят набърже, защото изгаряше от желанието да бъде причислен към лоното на християнското братство. Видимо разочарован от прибързания характер на покръстването отец Емилиян все пак склони да пръстъпи към свещенодействието. Една от хористките обаче не можа да преглътне внезапната поява на червен шаман в църквата и затова малко се поразсърди и напусна хора с думите “ Аз на комунисти няма да пея!”


И тогава се случи немислимото – след десетилетия гонения и преследвания българските християни видяха как един от най-важните представители на техните палачи - комунистите се покръсти. Ликуй народе, Овчаров се върна в Божието стадо! А накрая дори даде 50 евро за църковните дела.


Любов към Всевишния – да, но всичко зависи от това кого сме си избрали за Всевишен и с каква цел. На бай ви Овчаров погледът му едва ли може да надскочи стряхата на партийния дом, а и сърцето му прилича повече на спестовна книжка, отколкото на Храм на Чистата Душа, така че сигурно вече се досещувате за реалната причина, накарала един толкова важен другар да измени на Маркс, Ленин и Гюро Михайлов.

Оказа се, че и в този тържествен случай болшевишкото същество е проявило склонност към прагматизъм. Защото същия ден бай Овчаров е трябвало да кумува на строителя Георги Георгиев в парижкия хотел Риц (2200 евро нощувката), а човек не може да е кум, ако предварително не се е сдобил с тапия за християнство. Та, поради тази причина може би Румен Овчаров се престраши да прекрачи прага на парижката ни църква въпреки солидната миризма на тамян и хорска ненавист. Няма как, християни сме и трябва да си прощаваме! А иначе мотивацията на Овчаров е съвсем материална, земна и дори иззидана с тухли – Румен Овчаров става приятел със строителния предприемач Георги Георгиев покрай видния гешефтар Росен Асенов, който пък през 2008 година подарява на дъщерята на Румен Овчаров гарсониерка с площ от 117 кв.м. За други подобни божествени дарове не съм чувал да се говори, но нещо все ме кара да мисля, че Влъхвите-строители може да са раздали и още някое имотче на завърналия се блуден син и домочадието му.


И после нека казват, че християнската вяра не е добра инвестиция...
...
...
Снимка - уикипедиа
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

ВКУСНО ЛЯТО

От доста време изпитвам странното усещане, че голяма част от съществуванието ми преминава в хранене. Включително през почивките. А като се замисля, излиза, че понякога храненето може да се превърне в стимул, та дори и в цел на пътешествията.

Поради тази, а и поради ред други приятни причини реших да ви разкажа за миналото лято от гледната точка на чревоугодника.


Лятото ми започна така : една широка и бодра усмивка от витамини. Кажи-речи всяка сутрин робувам на традиционното изстискване на цитрус. И така вече 9 месеца. Отначало ме мързеше, но след това си дадох сметка колко е вкусно и тонизиращо. Сега вече няма нужда да ме подканят и ръчкат – със събуждането се запътвам към сокоизстисквачката.


Следващата лятна усмивка е под формата на диня, защото цялата ваканция мина под знака на динята – или поне така бих оприличил корема на съпругата ми, съдържащ малката Диян.



Посрещнахме първите топли дни с ягоди и череши на нормандския бряг. В Довил човек може да опита и други типични специалитети, сред които се откроявават най-вече млечните продукти, защото Нормандия е не само страната на Вилхелм Завоевателя, импресионистите и дъждовното време, но и на кравите и камамбера. Тук можете да пийнете и чашка сидър (пенлива ябълкова напитка със слабо съдържание на алкохол). А калвадосът пък е вид ябълкова ракия, която местните консумират със сутрешното кафе – за отскок.

Бутилки сидър...

Млечни продукти...


В класацията на летните гозби безспорен хит е пицата – шедьовър на италианската кухня, изискващ съвсем малко труд, евтини продукти и минимално усилие при сервирането, което пък гарантира солидна печалба за ресторантьорите. Без съмнение най-вкусните пици се правят в Италия. Ето парченце истинска пица в компанията на прясна салата от морски плодове, поднесени с усмивка в Таормина – Сицилия. Изядохме си пръстите!


Малко по-далеч на север, в Соренто, попаднахме в родината на лимончелото... Тук любителите на цитруси със сигурност ще изпаднат във възторг!


Не, това не е тиква, ами лимон...

Ето го и най-вкусният сладолед! По принцип винаги съм считал италианските сладоледи за най-добрите на сладоледения пазар, но в случая бях изключително приятно изненадан от френски сладоледжия във Валоар, Савоа. След първата дегустация се пристрастихме към изделията му и се наложи да се връщаме всеки ден за нови дози замразено щастие.


В Алпите се натъкнахме на много самобитни продукти и вкусни гозби – раклет, тартифлет, фондю... Повечето от тях ги опитваме редовно в къщи или на ресторант, но нищо не може да се сравни с истинския вкус на натуралния продукт, приготвен в естествената му среда.

Нагледен пример с витрини от пазара в градчето


На върха на планината попаднахме на друга находка – махала от няколко къщи, в една от които любезна домакиня предлагаше домашни сладкарски изделия. Символичните цени обаче подсказваха, че положеният готварски труд целеше най-вече да привлече планинарите на приказка в уютното дворче на 2700 метра надморска височина.


...


Кулминация на летния ни гастрономичен празник беше нощният бюфет на борда на Bleu de France – надявам се, че от снимките ще придобиете поне бегла представа за майсторството на готвачите, които всъщност са толкова готвачи, колкото и художници, скулптори, архитекти... Какво ли въображение трябва да има човек, за да измисли такава феерия от... вкуснотии?!

Да ви е сладко!

Морски деликатеси...


Месни предястия и мишки от пъпеш...


Хляб и сирене...


Един от готвачите приема поздравленията на пасажерите под звуците на акордеон...


Айфелофа кула и разни други нещица от карамелизирана захар...


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 2 октомври 2009 г.

Честит рожден ден!


За първи път имам повод да споделя в блога си нещо толкова чудесно! Малката Дияна Александрова се роди с гръм и трясък на 30.09.2009, т.е. с две седмици по-рано от предвиденото, доказвайки по този начин, че не ни е по силите на нас, простосмъртните, да подчиним съдбата на нашите малки, земни прищевки (с майка й мислехме да довършим първо едни ремонти и чак след това да се тренираме за родилното, но... така дори се получи далеч по-добре).

На това му казвам аз подарък - прекрасно бебенце, последен модел с всички опции, с изписана главичка и движещи се във всички посоки крайничета, тежи 2,880 кг и е дълго цели 46,5 см!

Раждането протече успешно въпреки един куп неуредици, а майката и бебенцето са вече в пълна форма - готови за нови подвизи и жадни за любов и внимание.

С Дияна (всъщност на акта за раждане е записана Diane, Lucy, Ophélie Alexandrov) започвам кариерата си на баща и искрено се надявам поне в тази професия да бъда най-добър и да стигна до олимпийското злато.

Радвайте се с мен!



P.S. Докато се опитвах да отчитам дейност в родилното отделение, разбрах две покъртителни неща - първо, раждането на свое дете е несъмнено най-вълнуващото преживяване, на което човек може някога да присъства. И второ - изведнъж ми хрумна, че звуковите ефекти от Welcome to the Machine на Пинк Флойд са записвани именно в родилно отделение!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)