Цифрите сами по себе си не значат нищо, но без тях трудно бихме могли да се ориентираме във времето и пространството – било то виртуално или не. Те са аршинът, с който мерим изминатия от нас път и изгубеното време, но не и истинските неща от живота, съставляващи есенцията на нашето съществувание. И затова отчитам тази първа година на блога си не толкова като кръгло число, колкото като една паметена година, през която намерих най-вече време да почета миналото и осъзная бъдещето.
А символиката в цифрите е следната – през тази първа година в блогосферата навърших 33 години, което е точно половината от последната възраст на баща ми (66 години) и с 10 години по-малко от житейския път на майка ми (43). По същото време отбелязах 15 години живот зад граница – през 1994-та дебаркирахме във Франция на борда на заветния полски Фиат, чиито шарнирни болтове предадоха Богу дух няколко месеца по-късно. Така Ноевият ни ковчег, харчещ небивали количества бензин, се оказа в крайна сметка в гробището за коли, а ние с баща ми останахме окончателно в чужбина.
Отчитам също така 12-годишна връзка със съпругата ми (ориентирам се по възрастта на племенницата ми Франси – и тя стана на 12) и 6 години брак, а тя пък прекрачи границата на 30-те години.
Всичко това обаче, барабар с блога, бледнее и няма никакво значение в сравнение с основното събитие на цял един живот – точно преди един месец и един ден на бял свят се появи малката ми дъщеричка Диян. За другите спомени не съм сигурен, но след време, когато се отдам на Алцхаймера в някой старчески дом, в главата ми със сигурност ще се появява – или бих искал да се появява – единствено споменът за малката разревана главица на току-що излязлото от майчината утроба бебенце. И всичко останало едва ли ще има някаква стойност за когото и да е. Или някакъв смисъл за каквото и да е.
ЗА БЛОГОСФЕРАТА
Първият ми досег с блогосферата беше покрай моя тъст Димо – във връзка с публикуването на “Париж, моят Париж” му дадох идеята и му помогнах да направи първия си блог (а по–късно и втория). Малко след това, пътувайки със самолет след сватбата на Иванчев и Галя, попаднах на препечатка от блога на Радан във вестник Дневник – тогава си дадох сметка за истинската сила и значение на блоговете и почувствах ищях и аз да се хвана на хорото и да разкажа мислите и чувствата си с надеждата да предизвикам интерес и разбиране сред евентуалните си читатели.
И така, няколко месеца по-късно, на 31 октомври (честит рожден ден, сестричке!) публикувах първия си пост. Препрочитайки го сега, си давам сметка за двете основни неща при списването на блог, а именно - психотерапевтичния характер на блогуването и постоянното залитане между диалектиката и патетичните словоизлияния, между литературата и зъбатата публицистика, между стойностното и прекалено личното... Или поне при мен се получава все така шизофренично. Затова все не мога да избера водеща тема за моя блог и се двоумя между пътеписите, политическите анализи, фейлетоните, и откровените подигравки.
Първият ми текст, предизвикал многобройни реакции, беше “Черно-бяло детство” – и до ден-днешен го считам за най-искрен и истински от всичко, публикувано в моя блог, а и читателите ми комай са на това мнение, защото продължават да го навестяват и препрочитат. Или с други думи казано, ако трябва да избера само едно заглавие, което да ме представя в блогосферата, то със сигурност ще бъде “Черно-бяло детство”.
Сред останалите ми публикации най-ярко се открояват няколко скандални текста :
“Пак сме тук... и пак сме си същите” описва фамозния концерт на Лили Иванова в Олимпия и бе обект на небивал дебат около певческите и човешки качества на певицата-номенклатурчик.
“Господин Лекгоступ, Вие сте идиот!” е протест срещу желанието на г-н ректора на ВТУ да връчи почетна титла на Владимир Путин. Текстът НЕ Е МОЙ (с изключение на няколко преправени изречения, иронични допълнения и остроумни забележки), но пасва изключително добре на политическите ми възгледи. Истината е, че приятелят, написал текста, се страхуваше да публикува мнението си, а автоцензурата, свързана с подобни страхове, е показателна за истинското състояние на човешките права и свободи в “демократична” България.
Сред писанията ми ще намерите и други жертви на политически пристрастия от антикомунистически характер – Жан Виденов, Серж Станишев, Жорж Първанов, Ирина Бокова, Меди Доган, Руми Овчаров, Божо Димитров и т.н., както и на предтечата на всички тези люде - Павлик Морозов. Извинявам се на гореупоменатите „жертви” за тежките думи, но извинението ми важи единствено, ако в отговор получа от всички тях (по разбираеми причини с изключение на Павлик Морозов) писмено признание за престъпленията им по служба, по съвест и по морал.
Разказах ви и за много други нелицеприятни неща, които наистина ме възмущават. Излях си гнева за принципи, скъпи на сърцето ми, за които никога не бих направил компромис – Свободата, Човешките права и толерантността. Говорих и за изборите – преди, по време и след.
За щастие не писах само за политика и от време на време се измъквах чрез лирични отклонения из географските ширини, където социалните и политически болежки на родината ни представляват няколко реда в някой недочетен вестник. За вас отскочих до Мавриций, Ню-Йорк, Антверпен, Средиземноморието, ЮАР, Париж, Ниагара, Бостън, Дъблин... В пазвата си съм скрил чудесни спомени от още много такива пътешествия, а сега остава само да намеря време, за да ви разкажа и за тях.
Написах и един текст за Майкъл Джексън, който също много се хареса. Никога не съм бил голям фен на музиката му и затова говорих за човека, олицетворил шоу бизнеса и умрял от него.
...
В крайна сметка съм изключително доволен от срещата ми с блогосферата и с опасната банда на блогърите – малка група от хора с критичен поглед и искрено желание да видят реални промени в обществото. Нещо повече, имайки предвид зависимостта на медиите от бизнеса и политическите формации, блогосферата е единствено място, където се провежда истински обществен дебат. Затова се надявам тази малка виртуална група ентусиасти да вдъхнови с истинноста на съжденията си цялото българско общество и да му даде повод за размисъл върху нашето бъдеще като народ. И дано това спонтанно гражданско движение на свободните хора продължи да се оглежда с широко отворени очи около себе си!
До скоро във виртуалното пространство за нови и по-реални от всякога блогърски страсти!
Василий Поленов, Право сеньора
