понеделник, 21 септември 2009 г.

МЕНИ ЛИ СИ ВЪЛКЪТ КОЗИНАТА или сравнителен анализ на една политическа кокона

Ако искате да промените радикално външния си вид, вземете пример от посланик Бокова – след дълъг престой в Париж със сигурност ще се научите на това-онова в естетично отношение.

Ето, преди време Ирина Бокова носеше класическото ориенталско сетре с подплънки, косата и беше момчешки къса и с цвят на великденско яйце, усмихваше се глуповато, а като цяло особата й излъчваше раздвоението на неосъзнатата лесбийка.



Няколко години по-късно Ирина Бокова промени изцяло стила си. Е, все още не може да предизвика в мъжете желание да я ущипят, но поне не плаши децата.
И всичко това е благодарение на нас, данъкоплатците, финансирали кандидатурата на госпожа Бокова за шеф на ЮНЕСКО, както и безбройните й пътешествия по белия свят (като например... Того?!), по време на които тя води усърдна кампания и демонстрира ловка дипломация и безупречна прическа. (По дяволите, защо ТОГО?!)



И всичко това се вписва чудесно в поведението на класическия номенклатурчик, чиято единствена цел се заключава в желанието да отчете дейност. Спомняте си Соломон Паси и кандидатурата му за шеф на НАТО, или кампанията София – олимпийска столица... В крайна сметка нищо не се получава, но за това пък средствата са успешно усвоени, а другарите са доволно нахранени. И с нова прическа.
Специално за читателите на скромния ми блог изнамерих основния източник на вдъхновение за госпожа Бокова. Става въпрос за бившата кметица на 17-ти арондисман в Париж госпожа Франсоаз дьо Панафьо. Моля, хвърлете един поглед на снимката й и ще разберете какво имам предвид.



Приликата между Бокова и Франсоаз дьо Панафьо съвсем не спира дотук. И двете са бивши министри и депутати, и двете са попълвали „женска квота” и са се впускали в предварително загубени изборни битки - дьо Панафьо за кметството на Париж, а Бокова на президенстките избори като вице на Маразов.
А има и разлики – първо дьо Панафьо е от десницата, второ - тя има достатъчно доблест (по името й разбирате, че е с благородническо потекло), за да се оттегли от кметския пост в 17-ти арондисман след като загуби изборите за кметството на Париж, и трето - използва пудра срещу мазна кожа.

Да видим какво ще направи Бокова, ако не я изберат за шеф на ЮНЕСКО... Дали ще се украси със старата прическа тип „небой се, мамо, аз съм”? И дали ще върне парите от пътуванията до Того, Тайланд и т.н.? Надали. Или както казват съпартийците й – тази прическа с кръв сме я взели и... сещате се.

...

снимките са от :
уикипедиа

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 18 септември 2009 г.

Комунистите щурмуват ЮНЕСКО с лодка еднодръвка...

Подобни новини няма как да не ме развеселят! Ирина Бокова, потомката на великолепно партийно котило, оставило в родната ни история незаличими следи, превърнали я (историята, а не Бокова)в жалко подобие на гащите на склерозирал старец, СЕ Е КЛАСИРАЛА ВТОРА НА ПЪРВОТО ГЛАСУВАНЕ ЗА ШЕФ (ЧИЙФ) НА ЮНЕСКО!!!

Досещате се, че единствено универсалният официоз "Стандарт" би могъл да поднесе информацията в реторичната традиция на неговия предтеча "Роботническо дело"... Защото след това в текста се споменава и броят гласували - 57, от които 22 са дали гласа си за Хосни, а цели 8 (осем) за нашата червенокоса газела Ирина Бокова. Което пък ми напомня за онзи виц от времето на комунизма, разказващ как на едно рали, противопоставящо Мерцедес на Москвич, Москвичът се класирал втори, а Мерцедесът предпоследен... При наличието на само двама участници, разбира се...

Браво, Ирина, браво, Бокова! Продължавай да дерзаеш и да ни радваш с безумните си мечти!
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 9 септември 2009 г.

9.09 или СВЪРШЕКЪТ НА СВЕТА


Не съм луд, не съм Пако Рабан и няма да ви плаша с падащи по главите на хората астероиди, или с разни извънземни, чиято физиономия досущ прилича на диня. В случая споменавам нещо съвсем реално, което всички здравомислещи хора считат за истински свършек на света. Имам предвид, разбира се, смъртта на някогашната България, на онзи свят, който след освобождението ни от османлиите няколко поколения българи се стремят да построят. Има дори и една такава велика книга на Симеон Радев – “Строители на съвременна България”. Или както казваше дядо ми Сандо, ако не сте я чели, значи нищо не сте чели и нищо не знаете нито за себе си, нито за България такава, каквато би трябвало да бъде, каквато ни я откраднаха онези, с червените петолъчки по челата.

Този период на нашата история бе изцяло унищожен от болшевишката революция, започнала с деветосептемврийския преврат. Да, признавам, революция е, защото наистина става дума за ефективна смяна на режима. Друг обаче е въпросът дали има нещо градивно и позитивно във всичко това. Защото както и да гледаме фактите, каквито и цифри да вадим и пресмятаме, ще се окаже, че повечето големи българи, повечето истински патриоти, интелектуалци, писатели и творци са живели и творили преди идването на Червената власт.

Тогава, на 9.09.1944 идва свършекът на света за независимата българска държава, преминала изцяло под контрола на съветския ботуш. Старата политическа класа също престава да съществува, заместена от банда съветски лакеи или екзекутирана от Народния съд. Съвсем скоро след това българската икономика също изчезва – национализацията и колективизацията лишават индустриалците, търговците и селяните от право да участват в икономическия живот на страната. Интелектуалците стават роби на общата работническа мисъл, претапят се в концлагерите и губят самоличността си.

“Какво тук значи някаква си личност” се казваше в предсмъртното послание на един от ТЯХ, червените времеядци (Н.Й.Вапцаров демек). Какво значи ли? Ами всичко!

Истинският свършек обаче, чийто фантом витае над историята ни и - искрено се надявам – ще тормози во веки веков прокажената съвест на гореупоменатите болшевишки безбожници, се заключава в едно друго престъпление. Става въпрос за опропастения живот на онези измежду нашите родители, които преминаха през този черен период без свобода, без духовност, без собственост и без мечти. Единствената следа от тяхното клето съществувание сме ние и затова считам за свой дълг да почета на тази дата мъртвороденото им поколение.

И все си мисля, че би било редно ние, живеещите свободни от идеологическото робство на червените, да уважаваме свободата и Човешките права поне с толкова повече, с колкото нашите родители са били лишавани от тях. И тогава може би донякъде ще възстановим правдата и болката от несправедливостта ще бъде излекувана. Амин!
...

Снимката е от личния ми архив : прототип на български социалист
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 3 септември 2009 г.

НАЦИОНАЛЕН ДЕН НА ТЪЖНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

В едно съм сигурен – добри или лоши, нещата трябва да се правят както трябва.


В случая обаче съвсем не е така.


Инициативата за създаване на „Ден на геноцида над българите в Османската империя” ми се вижда зле скалъпен, претупан, прозрачен, аматьорски ход на начинаещи политици.


Същността на въпроса е без значение – историческите събития са обект на историята. Колкото до формата... По времето на така наречения „геноцид” самият термин „геноцид” не е съществувал, така че подобни словосъчетания биха зарадвали философите с перфектния пример за анахронизъм, а историците (истинските де... не Б.Димитров) – с невежеството на кръчмарските интелектуалци. Но дори и да съществуваше, кланетата, последвали Априлското въстание, със сигурност нямаше да влязат в категорията на геноцида – организирано и посевместно избиване на даден етнос или народ. По същия начин се кахъря и при споменаването на думата „нация” вместо „народ”. Представете си следното изречение „Фашистът Василий II Българоубиец извърши геноцид срещу българската нация”. Звучи тъпо, нали? Ами нищо чудно тогава, че по телевизията от времето на Самуил не се споменава нищо за подобни издевателства...


Тъй че може би трябва да почетем родната история с един „Национален ден на анахронизма”.


Всъщност въпросът за положението на българите в Османската империя няма нищо общо със споменото по-горе историческо дръзновение на нашите политици. Истината е, че е по-доходно, лесно и ефикасно човек да се занимава с жертвите в миналото, отколкото с реалните проблеми в настоящето. А когато не ти идва някоя умна идея за излизане от икономическата криза – хоп! вадиш от шапката заек с брадата на Ботев. Не става за готвене и на всичкото отгоре рецитира бойки стихотворения, обаче е къде-къде по тарикатско да го размахваш него насам-натам за ушите, отколкото да гониш истинските бандити, дето тормозят народа, или да се разровиш за събития от съвсем близкото минало, за които всички имаме реален исторически спомен и чиито жертви наистина сме били.


Какво ще кажете за един „Ден на унищожаването на българското земеделие”?

Или „Ден на избитите от комунистическия режим”?

Или вместо Деня на независимостта да сложим един „Ден на безправовата държава”?

Или вместо Ден на детето - „Ден на ченгето”?

Или вместо Ден на народните будители да измислим един „Ден на корумпраните ръководители”? Не ви ли се струва че подобни дни бихапредали по-обективно царуващите настроения в губернията?

Професията на политика обаче не се заключава в това да се прави на обективен, ами в изкуството да казва онова, което народът иска да чуе. И сигурно се досещате, че в случая може би самите ние, народът български, сме продиктували инициативата за този странен ден на толкова дейното ни правителство. Иначе родовата памет на средния българин със сигурност не стига чак до Априлското въстание, та затова може би трябвало да се замислим дали пък няма някаква възможност преди Хвърковатата чета на Бенковски да почетем паметта на по-близките ни предци, на нашите родители, баби и дядовци... Че като гледам буренясалите и хлътнали гробове, се сещам защо ни се иска някой да ни измисля приказки за славни времена, победи, героизъм и т.н.


И така вече колко години тъпчем в този безкраен „Национален ден на безпътицата и изгубената идентичност”...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)