четвъртък, 30 юли 2009 г.

КРУИЗ В СРЕДИЗЕМНО МОРЕ


За никого не е тайна, че в цивилизационно отношение средиземноморският регион играе ролята на първичен бульон, откъдето изплуват едно след друго небивали създания, сред които и нашият свят – монотеистичният близкоизточен тритон.

Като оставим настрана множеството неприятни страни на съжителството, можем да кажем, че Средиземноморието е най-невероятната изложба на култури, езици и забележителности, организирана под открито небе. Затова препоръчвам на всички заинтересовани от красотата на различията да се впуснат в пътешествие из Средиземно море, или както го наричат римляните – Маре нострум, „Нашето море”.


Най-бързият и приятен начин за разходка е на кораб. От времето на Одисеята нещата доста са се променили, така че спокойно можете да изберете услугите на някоя от големите компании, специализирани в организирането на морски пътешествия. В днешно време корабите са огромни, истински плаващи петзвездни хотели с всички възможни екстри – казина, барове с жива музика, ресторанти, магазини, художествени галерии, библиотеки, басейни, тенис кортове, фитнес зали, спа центрове... Всеки ден изключителни професионалисти предлагат различни спектакли, а ако не си падате по вечеринки в стил „кабаре”, можете да отидете на класическа дискотека. Задължително се организират и гала вечери, така че пътниците трябва да носят в багажите си официални костюми и вечерни рокли.

Разликата с обикновеното хотелиерство се състои в това, че всеки ден се озовавате в различен град, където можете да се разходите и да видите непознати култури и забележителности.


На круиз обичат да ходят най-вече англичаните, немците, италианците (много са кресливи значи!) и испанците, но на палубата все по-често се изявяват и източноевропейци. Принципът и тук е « all inclusive », като в цената обикновено не влизат напитките и бакшишът за персонала (около 10-15 процента допълнително). Корабите са високи колкото 10-12 етажни жилищни сгради и изключителната им стабилност гарантират на пасажерите спокойно плаване без морски болести и други неприятни изненади. Например корабът Коста Серена поема 3780 пасажери и 1100 души екипаж, което е напълно нормално за плавателни съдове от тази категория. На мен обаче всичко ми изглеждаше огромно и... прекалено.



Така че, ако сте заделили приличен бюджет, а все още се чудите къде да летувате, хвърлете един поглед на предлаганите маршрути в Средиземно море – не само е съвсем близо, но и при закупуване на круиз в последния момент обикновено правят отстъпки от около 50%...

Специално за читателите на моя блог изпробвах два средиземноморски маршрута с две различни компании (италианските Costa и MSC). Признавам, че за по-задълбочено опознаване на дестинациите са необходими по няколко дни за всеки град, а с круиз обикновено човек не се задържа повече от няколко часа. Но и така е интересно!

Предлагам на вашето внимание няколко впечатления от по-интересните градове, които посетихме.


Венеция

Първият ни круиз тръгна от града на дожите. Излишно е да ви го представям. Всеки е бил тук или поне е мечтал да дойде и да храни гълъбите на пиаца Сан Марко. Това впрочем е и задължителната снимка – купувате пакетче царевица от незаконните продавачи и в миг цяло ято гълъби ви връхлита. Точно като в „Птиците” на Хичкок.





Бари

Друг изключително интересен италиански град със старинни къщи и криволичещи улички. Жегата обаче беше толкова жестока, че се наложи да си купя широкопола шапка.


Дубровник

Този истински град музей е понесъл големи щети по време на войната в Югославия. Хърватите обаче го възстановяват изключително бързо и сега той съвсем заслужено е една от перлите на Адриатическо море. Докато го разглеждахме, по хълма над нас се вихреше страховит пожар, който бе потушен на стотина метра от първите къщи.


(в горния ляв ъгъл се вижда корабът ни, а пушекът се дължи на пожара)

Истанбул

Бившата столица на две империи – невероятен град.




Измир

Тук за първи път стъпих на азиатския бряг и бях изключително приятно изненадан от Турция.


Монако

Средиземноморската столица на хазарта и богаташите, нежелаещи да плащат данъци в собствените си страни. Не ги е срам!



Барселона

По стъпките на великия архитект Гауди. Каталонската столица е известна не само с едноименния футболен отбор, но и с празничната си атмосфера и вкусната храна.






Ибиса

Това пък е столицата на купонясването. Тук нощно време около 80 000 души се изсипват в дискотеките, където световно известни ди-джеи се грижат за доброто настроение на гостите. Бира, секс и... техно-парад. С жена ми не сме много по шумните забави, та затова се поразходихме из старинната част на градчето - далеч от дрогираните травестити и разгонените пубери.




Тунис

На африканския бряг нещата са съвсем екзотични. Още на пристанището ще почувствате разликата – импровизирани фото-студия с килимчета, камили и римо-картагенски воини, биещи се за клиенти таксиметраджии... При пазарене трябва да смъкнете цената поне три пъти, иначе може да сте сигурни, че са ви минали.





Сицилия

Тук разгледахме вулкана Етна – представиха ни го като „добър” вулкан, защото не избухва силно, а лавата му тече изключително бавно, което предоставя възможност на хората да офейкат навреме.




Неапол

Винаги съм се чудил на фразата „Виж Неапол и умри” (Vedi Napoli e poi muori)... Дали пък не се дължи на проблема с отпадъците и излъчваната от тях зловоня? По-късно узнах, че в случая май става въпрос за игра на думи – Mori е островче до Неапол, а Morire е град в подножието на Везувий. Иначе Неапол наистина е много интересен град и си заслужава да се види... Но чак пък да стигаме до такива ексцесии с фатален край ми се вижда прекалено екстравагантно!




....

Минахме и през Катаколон (Гърция), където обаче предпочетохме къпането в морето пред посещенията на старинни камънаци из жегата. В Ливорно също си намерихме алтернативно занимание – отидохме на гости на сестра ми. А иначе Тоскана си я знаем!


Хайде, приятана ваканция от мен! А може пък да се засечем и на някой кораб!


....

Снимката на Коста Серена е от сайта http://www.simplonpc.co.uk/

Всички останали снимки са от личния ми архив.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 24 юли 2009 г.

СЛЕДИЗБОРНИЯТ МАХМУРЛУК... ЦЕПИ ЛИ ВИ ГЛАВА?


Драги демократи,


Сигурен съм, че не сте злоупотребили със спиртни напитки, но въпреки това страничните ефекти, дължими на абстиненцията, са ясно изразени – силни болки в главата, световъртеж, високо кръвно и непреодолимо желание за повръщане при всяка поява на Божидар Димитров из медийното пространство.


Защото с времето се превърнахме в политически енолози – с един поглед върху червената роба на виното можем да кажем какъв сорт и каква реколта ченге са ни сервирали за дегустация. А в случая само по миризмата си личи, че се опитват да ни пробутат винен оцет на червени парцали и с плуващи удавени мухи вътре.

Така е, юнак Бойко свали най-после картите, като преди това извади от ръкава един убийствен шестак-купа. Играта свърши и както винаги червените пак печелят – дори и без Шумахер, Джерард или Ицето Стоичков. Или както се казваше в допотопните електронни игри, за които едно време си мечтаехме : « Game Over! Same Player Shoot Again.» Надявам се, че сега дори и най-заблудените сред нас са си дали сметка, че на последните избори единственият победител е ДС.


Колкото до българите в чужбина, те могат само да се забавляват при мисълта, че Божидар Димитров ще се грижи за връзките с тях. Той, гордият чекист, човекът със селяшки разгърдената пазва на чичка-колхозник и с наглия поглед на подпийнал махленски тарикат, той, сменилият лява с дясна (уж) партия, ще дойде да се погрижи и за нас, живеещите в чужбина... Ако баща ми беше жив, със сигурност щеше да посрещне Божидар Димитров както подобава още на летището – сос лопатарот по лисото. И именно в памет на баща ми, който мразеше чекистката сган повече от смъртта, а и също така в името на всички онези невъзвръщенци, сънуващи все още кошмари със смъртни присъди, конц.лагери и интернирани роднини, отказвам да водя диалог с българските институции, докато в тяхното съдържание се четат имената на подобни ченгета и безбожници.

Божидаре, уволнявам те още преди да са те назначили, ти за мен си министър фантом, блуждаещ в прокълнатия замък на българската държава.


....

Снимката е свободна от авторски права : http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/3e/Bozhidar_Dimitrov.jpg



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 23 юли 2009 г.

Остров Мавриций - родината на додо




Едва ли съществува природолюбител, който да не е чувал за изчезналата птица додо и за родния й остров Мавриций. За птицата може да се каже, че е била тромава и наивна - отивала да се запознае с изгладнелите холандски моряци, а те с удоволствие я напъхвали в тенджерата.
...

С трагедията на додо обаче историята на остров Мавриций съвсем не приключва. Напротив - истинското му заселване започва след пристигането на французите през 1715 година, а през 1814 година островът отново сменя собственика си и до 1968 година е английска колония. Поел по пътя на независимостта, Мавриций бързо се превръща в едно от най-престижните туристически направления.


Островът се намира източно от Мадагаскар, в южните тропици на Индийския океан. Благодарение на географското си положение и изключителния си климат Мавриций може да бъде посещаван както през зимата, така и през лятото, поради което туристическият сезон тук е почти непрекъснато в разгара си.

....


Ако представата ви за райски кът е свързана с палми, безкрайни плажове и син океан, на остров Мавриций със сигурност ще намерите каквото ви трябва. Прибавете към всичко това и аромата на невероятни екзотични плодове и картината ще бъде изцяло завършена. Океанът тук е напълно прозрачен, а пясъкът е образуван от безброй стрити корали и миди. Местните бързат да успокоят по-боязливите си гости, че акулите са някъде далеч зад обръча на кораловия риф, защото в близост до острова водата не е достатъчно богата на кислород за тях.


Повечето туристи категорично отказват да се отлепят от шезлонгите си или да излязат от водата. И биха имали право, ако вътрешността на острова не предлагаше отлични маршрути за разходка . Островът е с вулканичен произход, но действащи вулкани няма. На мястото на някогашните кратери избуяват тропически гори, а склоновете на планините са засети със скъпоценната захарна тръстика - първи източник на доходи за скромната икономика на острова. Стотици автобусчета, криволичейки, развеждат туристите из чудесата на местната природа.


В "Градината на грейпфрутите" можете да се насладите на единствена по рода си колекция от палми и всякакви други растителни видове, някои от които съществуват единствено тук. По-нататък усмихнатият гид с гордост показва "Червената земя", представляваща магма, чиито азотни съединения са се разделили, преди да застинат, образувайки по този начин пъстър калейдоскоп в пастелни тонове.


В програмата е включено и посещение на столицата Порт Луи. Градът наброява 180 хиляди жители и притежава единственото достъпно за големи кораби пристанище. Още от времето на първите заселници тук са се спирали корабите, преди да поемат отново към Индия по Пътя на подправките. Сега пристанището е обявено за безмитна зона и играе важна роля в икономиката на страната . В столицата се развива също така и текстилът - световни гиганти в областта на модата се възползват от безмитния режим и евтината работна ръка, за да си осигурят максимална печалба при продажбата. Същото се отнася и за златарството, и за обработката на диаманти...

....

Много от сградите на Порт Луи са в колониален стил. Между тях шаренеят десетки пагоди, католически черкви и джамии, като религиозното разнообразие съвсем естествено се вписва в екзотичното изобилие на острова. Основната част от местното население са доведени от англичаните индийци, но има също и китайци, и африканци, и бели. Езикът на местните е креолски (изкривен френски с различни примеси) и е наистина неразбираем. За щастие обаче жителите на Мавриций говорят перфектен английски и френски, а за гидовете е задължително да знаят и четвърти, та дори и пети език!


Местните са много гостоприемни хора и с радост обясняват странните подробности от живота на острова. Кухнята им също е смесица от вкусове и жанрове, но определено е вкусна и… люта! Според маврицианците лютото действало благоприятно на потентността…

Обикновените хора са бедни, въпреки че са доста работливи. Заплатите са горе-долу като българските, безработица почти няма, а лекарската помощ е безплатна - дори и за туристите. След посещението на столичния пазар и обстоен преглед на евтините стоки и сувенири туристите бързат да се приберат в хотела си и да се озоват на плажа преди падането на нощта. В тропиците се стъмва рано, а всеки миг на плажа е безценен!


Мавриций разполага с невероятна хотелска база. Тук хотелите са многозвездни и предлагат лукс и удобство. Във всеки един от тях се организират различни забавления, дискотеки, тематични празници. Основна част на програмата обикновено е заучаването на местния танц сага, който съвсем не е безобиден и би накарал по-свенливите да се изчервят…

Препоръчвам на туристите непременно да направят разходка с катамаран до съседните острови. На борда любезните моряци приготвят обяд с уловената пред туристите риба, а любителите гмуркачи могат да се насладят на подводните пейзажи и хилядите видове морски животни.



До Мавриций се пътува със самолет от големите европейски столици. Чартърни полети няма, поради което тарифите са доста високи. Цената на самия престой също не е малка , но островът е луксозна дестинация и се стреми да привлече най-вече богати клиенти. Най-евтино е през тамошната "зима" (от средата на юни до средата на септември), но поради опасност от бури е за предпочитане да се избегне август. Повечето туристи тук са французи, англичани, американци и южноафриканци. Обикновено хората избират Мавриций за сватбено пътешествие, поради което хотелите предлагат специални отстъпки за младоженци.

....

Любознателните, посетили музея на Порт Луи, разбират най сетне цялата истина за додо. Птицата, далечен роднина на нашенския гълъб, всъщност е била отвратителна на вкус и дори след часове варене е имала вкус на автомобилна гума. Загинала е от наивност - приближавала се е прекалено близо до моряците, за да ги разгледа, а те я убивали. Днес на остров Мавриций можете да си купите всякакви сувенири с додо - додо сърфист, додо рокер, додо кама сутра… Но за природолюбителите тумбестата птица винаги ще бъде символ на човешката глупост.


Изрядно голф игрище - остава само да се науча да играя...

Танцьорки на "сага"...



В хотелиерството маврицианската школа се счита за най-добрата в света

Моя милост на катамарана - кормчията се оказа фен на Ицо Стоичков!

Тениската ми с додо кама сутра. По разбираеми причини не я нося пред хора...

...........

Картинката на Додо е заета от сайта http://www.guide.maurice.online.fr/

Всички останали снимки са от семейния архив. Помествам ги в поста с любезното разрешение на съпругата ми.
...........

Забележка: Посетихме остров Мавриций през 2002. В памет на това наше първо голямо пътешествие написах горния текст, който след това бе публикуван във вестник Дневник. Можете все още да го прочетете на сайта на вестника, където обаче има малко объркване - до текста ще забележите снимка на един друг Александър Александров, който явно е журналист към Дневник и на чийто актив е приписана статията. Не се сърдя за подобни дреболии, но предпочитам да внеса уточнението преди на някой да му хрумне, че може би съм плагиатствал.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 21 юли 2009 г.

НЕВЕРОЯТЕН КОСМИЧЕСКИ САЙТ НА НАСА, ПОСВЕТЕН НА АПОЛО 11


На вниманието на всички бивши деца, мечтали един ден да покорят чужди планети, но пропуснали да проследят първите човешки стъпки по лунната повърхност поради наличието на комунистически режим в източна Европа, който омаловажи това велико постижение на човечеството. Не е късно! Можете да наваксате загубеното време и да видите документални кадри от мисията на Аполо 11 в чудесния сайт на НАСА, посветен на събитието. Там ще намерите и снимки, и видео, и всякакви интересни документи, илюстрации и анимации, благодарение на които ще се почувствате като участник в това първо лунно пътешествие.

Кликвайте бързо на следния линк : http://wechoosethemoon.org/

(Тук разните начетени тарикати и бохеми-социолози ще ме апострофират, че така или иначе, със или без комунистически режим повече от половината население на планетата (в том числе и моя милост) е родено след 1969-та година, така че и при най-добро желание нямаше да може да аплодира геройството на Нийл Армстронг и компания)


снимка : http://e-vestnik.bg/



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 20 юли 2009 г.

ИЗБЕРЕТЕ БЪЛГАРСКОТО! (мазохистичен патриотизъм под формата на бучка сирене...)


Спомням си как преди двадесетина години хубавите стоки задължително бяха изключително редки и „вносни”, а българските и останалите продукти на "победилия социализъм" се считаха за пълен боклук. Но поради липса на друго се налагаше да ядем безвкусния марципан, пиейки гадна лимонада, която впрочем ни изглеждаше по-вкусна дори и от шампанско, защото никой никога не беше вкусвал истинско шампанско (родното пенливо вино "Искра" и тогава не ставаше за нищо).

Дълги години родните стоки се налагаха от самосебе си, защото други просто нямаше, а онези от уважаемите обитатели на НРБ, чието желание за живот не беше атрофирало поради интелектуалната и материална мизерия, можеха само да си мечтаят за потребление и шопинг.

....

След това обаче надойдоха смутните времена с капитализъм, закони на търсенето и предлагането, либерална икономика и конкуренция, което пък от своя страна изтласка голяма част от българските стоки в небитието. Останаха само заветните бурканчета лютеница 100% киселини, кюфтенцата 0% месно съдържание, сиренето 0% млечно съдържание, цигарите 100% рак на всичко, ракията 100% инфаркт, мастиката 100% импотентност и разни други помии като тиквеното и слънчогледовото семе например...

...


Родните мениджъри обаче не се предадоха, ами изнамериха една проста стратегия, нещо като национал-социалистически маркетинг, който ловко да избегне недостатъците на продукцията, изтъквайки българския й произход като основно качество, заместващо евентуалните други качества – били те позитивни или негативни. Появи се рекламата „ИЗБЕРЕТЕ БЪЛГАРСКОТО”. Но тази небивала наглост като че ли никак не притесни потребителите... Мина незабелязано и твърдението, че българинът е най-интелигентен, че българката е най-красива, че българската природа е единствена и неповторима, че само по Черноморието има пясък, че кисело мляко съществува само в България, че първият човек (понастоящем президент на републиката) също е българин, че от Витоша нема по-високо, а от Искъро – по-длибоко. И започнаха да ти пъхат насила лъжицата в устата същия булмач, но този път под псевдо-патриотичния претекст, че видиш ли, или ще ядеш, или турците пак ще ни превземат. Хората си повярваха!

Ех, суета, суета, суета... Понякога е достатъчно човек да си сложи едно перо в задника, за да се почувства като паун!

....

Такива неща и разни малко по-нецензурни мисли ми се въртяха из главата, докато изхвърлях бучката сирене, купена от новооткрития български магазин в Париж. Какво да правя, хапваше ми се диня със сиренце... И се случи така, че минавайки случайно пред българския магазин, се изкуших и купих въпросното сирене, за което след това горчиво съжалих. Докато се прибера, бучката се беше превърнала в раздробена пихтия, плуваща в изникнала от нищото вода. Престраших се и го пробвах на вкус – не беше развалено, но и вкус нямаше... с изключение може би на далечен дъх на пластмаса и хладилник...

...

Обадих се на леля ми Милойка, която от наблюдателницата си в столичния ЖК Обеля-2 вижда и чува всичко в републиката. Според експертното й мнение сиренето е било замразявано... Или просто не е било сирене, ами извара...

Изядох си динята с турско сирене, а българският магазин може да отчете още един окончателно изгубен клиент.


Следващия път ще ви разкажа за връзката между кавармата, диарията и незабравимите мигове от почивката в Созопол.


...

Снимката е от личния ми архив

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 17 юли 2009 г.

НЮ ЙОРК - СТОЛИЦАТА НА СВЕТА




Това е! Кризата захлупи световната икономика и докато Обама разсъждава на глас какво трябва да се предприеме, курсът на долара падна до рекордно ниски нива спрямо еврото. И така, дойде време за евтин туризъм в САЩ!

Може би наистина са ми минавали подобни мисли през главата, а може би – със или без криза – пак щях да замина на екскурзия до Америка... Така или иначе Ню Йорк за мнозина е не само мечта, но и житейска цел.


Не е никак лесно да разказваш за град, който всеки познава... Каквото и да кажа, все ще е казано вече, а забравя ли да кажа нещо – към мен веднага ще завалят упреци в неточност, липса на наблюдателност, пристрастност, интелектуална несъстоятелност и мързел, а многоуважаемите читатели ще констатират в скромната ми личност разни недостатъци и психологични проблеми, каквито пък в крайна сметка може и наистина и да имам. Затова започвам разказа си с особено мнение.


Пристигнахме в Ню-Йорк с полет от Бъфало (още Алеко беше отбелязал, че на хамерикански се произнася Баафлооууу). При приземяването се сетих, че само няколко седмици по-рано бяха станали два инцидента със самолет – във Бъфало и в Ню-Йорк – при втория случай самолетът се беше приводнил благополучно в Хъдсън ривър.


На летището се качихме в препълнен бус-такси... Не беше като българските маршрутки, защото всички пътници бяха седнали, но имайки предвид особените телесни размери на американците (дето има една дума - кинг сайз), седалките ми се сториха доста тесни. Освен това вътре имаше и телевизорче, на което течеше праисторическият сериал “К 2000” с участието на известния със спасителските си качества Дейвид Хаселхоф.

Шофьорът събра плащанията, шофирайки и сричайки като първолак имената върху кредитните карти, което създаде реална опасност от ПТП. С периферното си зрение отчитам тази интересна подробност, а иначе се опитвам да изпия с очи откриващите се пред мен американски чудеса, булеварди, небостъргачи, минаваме по моста от Куинс към Манхатън, а сърцето ми тупти като влака за Петрич и Култа през горещ летен ден.... Оказва се, че ние първи слизаме от таксито – шофьорчето помага да свалим багажите и протяга ръка – понечвам да я стисна, но се сещам, че всъщност трябва да додам задължителните 15% бонус/бакшиш.


Настанихме се в хотела (Мариот на ъгъла между 5-то и 40-то авеню) и веднага запрашихме на разходка из Голямата ябълка.


Предупреждавам, че разглеждането на Ню Йорк е свързано с постоянно напрягане на вратните мускули – всичко в тази градска джунгла расте нагоре и нагоре в едно непрекъснато състезание към небето и слънцето. В това се изразява и основната му разлика с европейските ни разбирания за градоустройство – тук силата не се разстила в безкрайни територии, ами остава концентрирана в собственото си усилие за извисяване. Затова след едно качествено разглеждане на Ню Йорк непременно ще ви се схване врат.

Обиколихме го всякак – най-вече пеш, но и на колело, и с туристически автобус, и с метро... Поради архитектурните особености на небостъргачите се налагаше да ползваме и асансьор повече от обикновеното.

Ексурзоводът с наслада разказваше за историята на различните квартали, за филмите и сериалите, заснети на всеки ъгъл, за големината на постройките... Всъщност, всяка сграда тук участва в състезание за някакъв рекорд – тази е била най-висока еди-коя си година, след това другата поела щафетата, а после и третата... Пощата е най-голямата, магазинът също... Наслушах се на постижения и си казах, че не е трябвало да кръщават града Ню Йорк, ами Най-Йорк.

Цените се оказаха съвсем сходни с тези в по-скъпите европейски столици. Колкото до храната, има за всички вкусове по нещо – от традиционните улични продавачи на хот-дог до изтънчени ресторанти с всякакви национални и международни кухни.

След уморително разглеждане “долу” непременно разгледайте и “горе” - качете се на Empire State Building, откъдето ще се порадвате на невероятното стълпотворение от небостъргачи. Подобна гледка можете да видите и от много други места, но Empire State Building е наистина класика в жанра.


Особено красив и интересен е и нощният Ню Йорк – на Time Square настроението винаги е празнично, а рекламите и осветлението са като постоянен фойерверк. Съветвам ви, ако наминавате наблизо, да се качите на последния етаж на тамошния хотел Мариот, където хората са устроили подвижен бар – пиете си напитката, а Манхатън се върти около вас с валсова стъпка.


Другите важни неща за разглеждане, дето си ги знаем, са музеите и разните забележителности. Предполагам се досещате за тях – всички сме ги виждали по телевизията, на кино, в литературата, на картичка в секцията при комшиите и т.н., а ако седна да ги изброявам, със сигурност ще ви отегча. И все пак, при наличието на време и ищях не би било зле да посетите МОМА (задължително !!!), Metropolitan Museum of Art, музея Гугенхайм и още един куп музеи – човек ще рече, че във всяка по-малка сграда има по един музей! Разходете се из Сентръл парк, отскочете и в различните джаз-кафета с музика на живо, до статуята на свободата, до пристанището, до моста Бруклин, до сградата на ООН, до различните самобитни кварталчета на южен Манхатън и до по-народните

северни квартали... И докато се огледате, седмицата ще е минала, а на вас хич няма да ви се

тръгва и направо ви прилошава, особено като се сетите за бачкането, градския транспорт и загадъчните мутри в него, дето ви кашлят в лицето за разнообразие.


Ех, Ню Йорк! Вече знам как изглеждат на живо полицейските коли и пожарната, продавачите на хот-дог и светещите

реклами... Не знам дали е „най” във всяко отношение, но съм сигурен, че е най-космополитният град, в който някога съм стъпвал с пропътувалите ми хиляди километри ходила номер 42.

Всичко е точно толкова внушително, колкото си го представях, и затова първото ми впечатление бе свързано с обвзелото ме внезапно спокойствие – да, най-после посещавам този задължителен за посещение град и осъществявам

детската си мечта. Сега вече новата ми цел е да се върна пак тук възможно най-скоро и за повечко време!





Мястото на World Trade Center


С колелото...





Снимките са от личния ми архив

.............

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 13 юли 2009 г.

ФРАНЦУЗИТЕ ПАК НИ ЗАБИХА (Merci beaucoup…)




Този път обект на критиките е родният туризъм. Снощи популярното публицистично предаване Capital на френския телевизионен канал М6 излъчи подробен репортаж за Черноморието.


България – рай на евтиния туризъм


Колко излиза една почивка в България и струва ли си цената? На място се оказва, че представеният в брошурите за тризвезден хотел всъщност е обозначен с две звезди, а като цяло качеството му не надминава стандарта на еднозвезден хотел (без асансьор, евтина мебелировка). Цените са изключително ниски, защото и персоналът получава небивало ниски за европейските стандарти заплати. Храната е обилна, но семпла, а забавленията са кичозен продукт на самодейци.


Но има и друг фактор за ниските цени


През сезона средната заетост на базата е от около 50-60%, като за цялата година заетостта не надминава 20-25 процента. С подобна ефективност рентабилността на туризма е силно компрометирана, но това не обезспокоява особено собствениците на почивни комплекси, защото в случая става въпрос за


пране на пари.


Според запознати със задкулисните игри наблюдатели капиталите, които сега се завъртат в пералнята на българските курорти, са били изнесени зад граница преди падането на комунизма.


В репортажа се подчертава и една друга особено нелицеприятна страна на българския туризъм. Иде реч за незаконното строителство, което продължава напук на съдебни решения и категорични забрани. Често хотелите никнат като гъби върху самата плажна ивица, съсипвайки необратимо крайбрежието и природните богатства на страната.


Като за капак на всичко голяма част от курортните селища са без пречиствателни станции и отходните води се изливат директно в морето, материализираки по този начин качеството на предлагания туристически продукт.

Така че следващия път като се разболеете на морето, не се питайте какво сте яли, ами къде сте плували... А ако срещнете французи по Черноморието, можете да сте сигурни, че не са гледали репортажа на М6.


Нямахме никаква нужда от подобна анти-реклама в началото на сезона, но от друга страна пък си казвам, че ако наистина искаме България да запази природата си и да се развие като нормална туристическа дестинация, трябва да спрем да наливаме вода в мелницата на мутро-туризма.


„За Бога, братя, не купувайте”...



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 10 юли 2009 г.

6 (от многото) дребни неща, които ме радват


Благодаря на Радан и Димитър, че ме включиха в играта!

След изборната истерия е не само приятно, но и нужно да си спомним за малките и хубави неща, които дават вкус на ежедневието - независимо от политическите шашмалогии, икономическите кризи, пияния комшия, чукнатия от неведом колега-шофьор (най-вероятно пияния комшия) преден-ляв калник на колата и т.н. Изглеждащата лесна и забавна церебрална тренировка обаче изведнъж се оказва малко по-трудна от очакваното, защото човек първо трябва да е наясно със себе си – кои неща са малки и кои големи? По мое скромно мнение малките неща представляват всъщност отделни страни на големите неща, така че човек наистина трябва да внимава, ако иска да разбере какво и защо му харесва в хората, природата, изкуството и т.н.


УСМИВКАТА

Започвам с човека. Основното нещо, което бележи благоразположението, уважението и жизнерадостта у всеки един от нас е усмивката. Затова всички се усмихваме, та дори и изгубените в папуаската джунгла диваци се усмихват, изразявайки по този начин радостта си от срещата със забавните непознати хора от цивилизацията, които по незнайни причини се обличат с дрехи. Всички добри хора се усмихват. И да си призная, предпочитам фалшивата усмивка пред искрената намръщеност.



ЦВЕТЯТА

Друго радващо ме малко нещо са цветята – мога да стоя с часове в цветна градина и да цъкам с език пред цветове и аромати. Тук разбира се най-достойна за уважение е страстта на майсторите градинари, вложили сили и търпение в създаването на всички тези форми и багри, за да можем ние, потребителите на красота, да им се радваме в противоестествените градски условия. Като малък наблюдавах дядо ми как се занимава с овошни дръвчета и кошери – пазя си неговото ножче за спомен и тайно се надявам един ден и аз да стана градинар.


ГРАДСКАТА ПЕРСПЕКТИВА

Обичам да се разхождам из Париж, но не заради всеизвестните забележителности под формата на кули, арки и разни други сгради. Всъщност, най-ценното в парижките паметници на културата е пространството между тях. Убеден съм, че архитектите са се замисляли преди всичко над преспективата, която всъщност дава живот и подчертава красотата на човешкото творение и най-вече на огромното небе и течащата по средата Сена. Както е и в танците – бавни и бързи стъпки се следват с моменти на пауза. Застанете на Пон-Ньоф и ще си дадете сметка, че целият град е организиран в танцова стъпка около перспективата.


СНИМКИ

Преди купувах тонове пощенски картички и се сблъсквах с непреодолимия проблем на подреждането им в кутии, шкафове и мазета. В наши дни обаче разполагаме с цифрови апарати, които превръщат всяка снимка (или поне една от 100) в истинска картичка. Затова не спирам да щракам, а след това ги трупам на хард-диска и ги разглеждам почти всеки ден.


СНОБЕЕНЕ

Обожавам също така да снобея, но в истинския смисъл на думата, а не както погрешно разбираме израза – от тъпоумие. Понякога ми се случва да отида на два спектакъла в един и същи ден само защото ми се е отворил случай. Ако ми изпадне и нещо друго – нещо луксозно и модерно, нещо излишно и безсмислено, с удоволствие го приемам и се радвам на живота. Ако е вино, да е Бордо, ако е сирене, задължително искам камамбер в състояние на разлагане! Плезя се на превзетостта и нагло пея песничката на Борис Виан « Je suis snob ». Може да не ви се вярва, но и вие сте сноби до мозъка на костите си.


МУЗИКАТА

Падам си (май пак поради снобизъм) по старата музика от 60-те години. И слушайки някое позабравено парче на, да речем, Jerry And The Pacemakers, тайничко се надявам, че точно в този момент аз съм може би единственият човек на света, който се радва на тази чудесна музика.


С удоволствие подавам щафетата на художничката Галя, на учителя Павел, както и на поетите Иванчев и Пламен.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 7 юли 2009 г.

УРОК ПО БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАЦИЯ В ПАРИЖ


Сутринта започна чудесно! Жена ми дори хлъцна от учудване, когато ме завари да гладя с ожесточение ризите си – всичките сини ризи... След това щях да реша коя да облека.
Не ме свърташе на едно място, приготвих закуската, кафето, изстисках цяла кана портокалов сок и запрепирах да тръгваме да гласуваме. Жена ми обаче реши да се възползва от корупцията в изборния процес – „Трябва, казва, да ми купиш гласа!”
Е, как така? Да пусна прахосмукачката ли? Готово, и пода избърсах даже, след това отидохме на пазар, сготвихме, обядвахме... Времето течеше, а аз съвсем съзнателно удължавах момента на удоволствие – самото гласуване щеше да отнеме няколко секунди и затова отпивах от очакването на малки глътки, представяйки си безкрайността на свободата да разполагам с правото си на глас. Защото след урната човек се събужда и го боли глава; осъзнава, че е само малка част от обществото и че нищо не зависи от него, а насреща му се блещи реалният живот под формата на политически игри, икономически интереси и откровени псувни.


Най-после тръгнахме. Взехме метрото, а след това походихме. Минахме през Champs-Elysées, после кръшнахме през авеню Montaigne, където са представени всички големи модни къщи. Пътьом се насладихме на изложените модели, снимахме окичения в цветя хотел Plazza Athénée и най-после стигнахме до Сена. От другата страна на pont de l’Alma, на левия бряг на реката, се намира българското посолство.


Няма смисъл да ви разказвам за несъществуващите отношения между посолството и българската емиграция, защото те са също толкова хипотетични и фалшиви, колкото и
отношенията между българските държавници и обществото. Всъщност най-голямото нещастие на емигранта е да се окаже зависим от българските институции зад граница – за един печат ти вземат 30 евро („Идете да изтеглите от банкомата зад ъгъла...”), а сроковете за издаване на документи са повече от разточителни.


Ролята на посолството се заключава в организиране на приеми за едни и същи хора. За националния празник например в посолството се допускат само отбрани гости, а плебсът... абе на кой му пука за плебса? Освен това посолството служи за саботиране на всички български инициативи и за провокиране на разкол във всяко начинание, било то създаване на българско училище или нещо друго.

Самият вид на посолството ме накара да забравя за красотата на гражданското си чувство и ме приземи без парашут на place de la Résistance до вратата на консултвото и пред бюста на Апостола. Десетина метра по-далече, на авеню Рап, се намира входът на посолството с познатата мила родна картинка. Група наши сънародници, очевидно доведени под строй и пременени с тениски на ДПС, стояха на тротоара пред входа и хвърляха кръвнишки погледи. Понечих да ги снимам, но поради опасения за физическата си целокупност бързо се разкандардисах.

Гласуването наистина стана за един миг. След това побързахме да си тръгнем - цялата магия на демократичното таинство – и то в столицата на Свободата - се беше изпарила благодарение на институционалния фалш и презрителната гримаса на хората с тениските. В такива моменти човек наистина се чувства чужденец спрямо собствената си родина и най-страшното е, че се радва на това си чувство.

(Един ден по-късно видях изборните резултати от парижките секции - оказа се, че те нямат нищо общо с резултатите в България. След ГЕРБ се нарежда Синята коалиция, третата формация е ДПС, четвърта е Атака, а Коалиция "За България" остава едва пета. Явно някому не са стигнали парите за купуване на гласове зад граница...)


Обратният път беше дори още по-дълъг, но сега разходката ни послужи да се порадваме на юлското слънце. И отново през Champs-Elysées до Мадлената, а малко преди да се гмурнем отново в търбуха на парижкото метро, точно пред Големите магазини, се разминахме с още едно късче от майка България – цял ромски бивак . Този път обаче се престраших и снимах.


Винаги е така – отивам с радост да изпия горчивия хап на гражданската си съвест. Отдавна съм изгубил способността да чувствам разочарование, но надеждата ми за добро е все още жива. И кой знае, може пък следващия път не само мечтата за демокрация, но и целият изборен ден да стане красив, а лицата на работягите да се разтегнат в усмивка.

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)