понеделник, 30 март 2009 г.

На Ниагара с извинение



От малък мечтая да видя Ниагара – онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми – Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!


И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим до канадската страна на Ниагара, където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване – бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече... Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.



Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т.е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.




Вече сме в Канада. Докато проверяват паспортите ни, ние със задоволство констатираме, че благодарение на този петминутен преход сме спестили 110 долара.

Зад гърба ни остава цял увеселителен парк (виенско колело, наблюдателни кули, влакчета, стрелбища, захарен памук и други средства за угояване на малки и големи), а ние бързаме нататък, стараейки се да не гледаме към хотелските чучела, и постепенно откриваме истинската красота на водопада. Той всъщност не е един, ами са три. Най-близо до Rainbow Bridge се намира Американският водопад – залязващото слънце го огрява косо и водните струи заедно с ледените образувания и заснежените дървета изглеждат като изтъкани от дантела. Съвсем до него и отделен само от една скала се намира Воалът на невестата – мини-водопад, който по принцип е част от Американския, но комай са го измислили, за да баламосват по-романтичните туристи. А от другата страна на заклещения между двата ръкава на реката остров се намира Конската подкова – най-големият и най-мощният водопад, когото обикновено имаме предвид, говорейки за Ниагара.



Гледката значително се е променила през годините и описаното от Алеко Константинов продължава да живее единствено върху златните страници на българската литература в “До Чикаго и назад” благодарение на таланта на Щастливеца и на любовта му към природата.





Хората вече не обикалят из Ниагара на файтони, ами в автобуси с екскурзовод, а разходката струва около 99 канадски долара, като често в нея са включени и разните му там атракции – слизане с асансьор под водопада, разглеждане на забележителностите от наблюдателната кула, едно кръгче с кораб, прожекция на филм за историята на водопадите на гигантски екран... На канадците изглежда природната красота им се струва недостатъчно средство за развлечение на петимните за силни усещания туристи, та затова ги развеждат и до описания от Алеко водовъртеж, и до електороцентралите, и до околните постройки, принадлежали на еди-кой си навремето, а сега превърнати в хотели и прочие полезни сгради. Пътешествието трае няколко часа и затова от време на време шофьорът оставя туристите да си починат в някоя лавка за сувенири. И накрая ни в клин, ни в ръкав ви отвеждат в развъдник на тропически пеперуди, където човек се мъчи да направи невъзможни снимки на хвъркатите гадинки и накрая нищо не се получава, а батериите на фотоапарата са се похарчили.



Вечер в канадската част кипи живот – различните атракции са изпълнени с човешка глъч, дечурлигата се радват на въртележките, родителите им похапват тлъсти хамбургери, навсякъде светят реклами, а и самите водопади са осветени във всички цветове на дъгата. Алеко Константинов се пита как ли биха изглеждали водопадите на лунна светлина... Ами ето как – като дискотека. Или по-скоро като атракция в Дисниленд.

Обаче най-значителното разминаване между пътеписа на Алеко и видяното от мен се състои в действителните размери, които – къде заради впечатлителната душа на любимия ми български писател и общественик, къде заради човешката намеса върху природата – са съвсем различни от създадалата се у мен представа за водопада. Водата наистина се засилва по наклонената плоскост в разпенени бързеи, като след това се изсипва с грохот от 52 метра височина, а не както казва Алеко от “стотина”. За да запазят формата на водопада, която през годините често се е променяла заради корозивната сила на водната стихия върху скалната плоскост (прагът е отстъпвал понякога до 3 метра годишно), САЩ и Канада се решили да отклонят чрез баражи и шлюзове част от течението във водни електроцентрали, като по този начин мощността значително е понижена – през пиковия зимен сезон водопадите изливат по 5 720 кубика на секунда (90% от които минават през Подковата), докато през лятото количеството вода се понижава до 2 832 m3 на секунда.

Единственото място, откъдето не се виждат канадските хотели, са... самите канадски хотели, надвесени директно над реката. И точно тук, от хотелската си стая станах свидетел на една от най-красивите гледки, на които бедното ми същество някога е присъствало.



Събудих се с изгрева на слънцето над водната шир - небето и облаците тлееха в огъня на зараждащия се ден, а кипналите бързеи се изливаха в димящия адски котел на Подковата. И в миг всичките странности на чуждата култура, неприемливите манджи и грозноватите градоустройствени решения, досадните шарении и задължителните бакшиши отстъпиха място на оживялата цветна снимка от моето детство и на осъществената мечта. Останах така, докато слънцето не се изкачи високо в небето, а утринта не се превърна в обикновен ден.

И сега, когато се случва наистина да сънувам гърмящите води на водопада, в главата ми изплува единствено тази красота, която в крайна сметка ни помирява с природата, със съдбата, със самите нас. Благодаря ти, Ниагара, за снизходителността!
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

вторник, 17 март 2009 г.

РАЗХОДКА В БОСТЪН


Пристигнахме в Америка няколко часа по-рано от предвиденото. Всъщност минахме границата в... Ирландия – на летището в Шанън. Оказа се, че американските имиграционни служби проверяват пътуващите още преди да са стигнали до САЩ. И затова самолетът от Дъблин се приземи пак на ирландска земя преди да поеме отново – и този път за щастие без спирка – през океана и чак до страната на чичо Сам.


Това беше и първата ми среща с мерките за сигурност, приети след атенатите от 11 септември 2001. Беше ми се вече случвало да търпя критика заради забравена в ръчния багаж бутилчица вода или нокторезачка, а сега комай щеше да е по-сериозно.


Провериха ни един по един, разпитаха ни кой какъв е, какво работим, защо отиваме в Щатите и т.н. Признавам, че в началото гледах с недоумение и леко подигравателно на подобен тип разпити, очаквайки да ме зарадват с наивни въпроси от рода на „познавате ли лицето Осама Бин Ладен”, „участвал ли сте в атентати и други пъклени мероприятия”, „одобрявате ли масовото изтребление на мирни граждани” и прочие, но в крайна сметка самият аз се почувствах глупак, когато госпожата насреща откри в базата данни бащиното ми име - при положение, че по разбираеми причини не пътувам с български паспорт, ами с чужд, в който няма и помен от бащино име. Но нали съм бил пионерче и съм играл на карти с Big Brother, та затова не се уплаших особено, ами си спомних за Алеко Константинов и за неговия разговор с представител на американските власти. Единственото ми притеснение беше свързано с наличието на кутия кюфтета в ръчния багаж, а на някаква табелка изрично беше написано, че храните и напитките са забранени...


След това ни качиха пак на същия самолет и пътуването продължи.

По времето на Щастливеца имиграционните агенти са били доста по-зле осведомени и направо не са знаели за съществуването на българската държавица. Освен това тогава хората са пътували през океана с параходи, което им е коствало цяла седмица клатушкане и морска болест сред водната пустош. В наши дни пътешествието е лишено от всякаква романтика и човек не може да почувства някогашната саможертва на поклонението пред срещата с Новия свят и Американската мечта. За седем часа пасажерът няма време да се занимава с кой знае какво, но не може и да се отегчи дотолкова, че да побеснее и да го удари на поезия или нумизматика. Така че след едно хапване, лека дрямка, две-три серии от англо-саксонски комедии и няколко напитки самолетът вече ви е завел от другата страна на планетата.


Приземихме се в Бостън (столица на щата Масачусетс) в ранния следобед. Валеше дъжд и беше студено точно като в Европа, но въпреки това всичко изглеждаше съвсем различно. Първото се впечатлих от огромните и гордо развяващите се американски знамена. След това обърнах внимание и на хората – сякаш по бавни и спокойни, не се притесняват да те погледнат в очите и дори да се усмихнат. Забелязах също, че и бензинът мирише като че ли по-силно от западноевропейския и по-слабо от българския.



До центъра на града се ходи (ако искате да видите как живеят местните жители, как се придвижват с градския транспорт и най-вече ако не ви се дават пари за такси) с бостънското метро, за което трябва да се отбележи, че е най-старото в САЩ.

Настанихме се в хотела и веднага тръгнахме на разходка. Бостън е модерен град с наскоро престроена пътна мрежа, която е позволила на центъра да се отърве от нескончаемите задръствания и замърсения въздух. И както в повечето големи американски градове в средата стърчат грамадни небостъргачи с различна архитектура, създаващи впечатление за овладян хаос и демонстриращи икономическа мощ и прогрес.



Бостън е пионер сред американските градове. Основан е през 1630-та година от банда пуритани, дошли в Новия свят, за да си пуританстват и гонят вещици на спокойствие, защото в старата Англия хората се отнасяли с подозрение към духовния фанатизъм и даже се опитвали да ограничават религиозните им права. По-късно бостънци продължили да се доказват като свободолюбиви и бунтовни люде – оттук започва и войната за независимост.
Бързам да успокоя тези от вас, които считат САЩ за млада страна без история, че там има доста неща за разглеждане. Специално в Бостън можете да направите една разходка от няколко часа по историческия маршрут, отбелязващ важни моменти от американската история. Освен това хората разполагат с чудесен музей на изящните изкуства, както и с още няколко чудесни музея (музея Гарднър например), а ако и това не ви стига, отидете да проверите в легендарния бар „Наздраве” дали наистина, както се казва в песничката, „всеки знае името ви” и се почувствайте като героите от едноименния бостънски сериал.





Много рок звезди също са родени в региона – Aerosmith, Extreme, Boston (за тази банда сигурно вече се бяхте сетили), The Cars, The Pixies… Но най-голямото богатство на Масачусетс, Щатите и до известна степен на света е една огромна фабрика за... мозъци. Става въпрос, разбира се, за бостънското предградие Кеймбридж, където се намират Харвард и M.I.T. (Масачусетски Технологичен Институт), благодарение на които САЩ държат лостовете на световната история.






Вече не ми се учи, но все пак реших да отскоча до известните висши учебни заведения – белкем прихвана и аз нещо от онзи дух, дарил човечеството с над 40 нобелисти, а САЩ с 8 президента. До Кеймбридж (кръстено така по аналогия с английския Кеймбридж) се стига за десет минути с метрото от Бостън. Всичко е направено красиво, умерено, с вкус, студентите се движат на приливи и отливи според лекциите – усмихнати и симпатични млади хора, облечени... по студентски. А аз очаквах всички да са в смокинг или фрак и да ходят на лекции с хеликоптер.





Разходката из Харвард не ме направи по-умен, но затова пък станах по-предпазлив, защото някакво проклето републиканско куче ме гризна по прасеца докато снимах щанд, посветен на Барак Обама.

Освен да се бие с кучета, човек може също така да отиде малко из Бостън на шопинг, защото се оказа, че там дрехите не са обложени с данъци. Няколко дни по-късно обаче бяхме в Ню Йорк, където установихме, че цените са горе-долу същите въпреки наличието на данъци. Очудващото в големите магазини беше липсата на клиенти... Не знам дали се дължи на „кризата”, обаче в бостънския магазин от веригата Мейси (нещо като гигантски ЦУМ) имаше повече касиерки, отколкото клиенти.

В заключение ще кажа, че първите ми стъпки на американска земя бяха изпълнени с емоции и интересни открития, а измежду най-странните и загадъчните сред тях със сигурност беше американската храна. Всичко в Америка е внесено от чужбина, като след това обезателно е поамериканчено, а храната в повечето случаи е подобие на европейска кухня, но в специална версия за надебеляване. Така например във всяка една манджа е добавена сметана, или някакъв невероятно калоричен сос, или нещо друго – пържено и мазно, и количествата са такива, че човек наистина трябва да е маниак на тема „не бива да се хвърля”, за да си изяде всичко докрай. Като изключим гастрономическата страна на пътешествието, всичко мина чудесно и с удоволствие установих, че и САЩ са прекрасна страна с хубави хора – както всички останали.


Рано сутринта след втората нощувка в Бостън взехме самолета за Бъфало, а оттам запрашихме за Ниагара.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 1 март 2009 г.

ЗА ВКУСНИТЕ РЕКОРДИ НА ГИНЕС

Отново е ваканция!


При наличие на свободно време човек най-добре си почива не с безделие, ами с разнообразие, и затова при всеки удобен случай (а такива има доста, защото жена ми работи в туризма) заминаваме „семейно” на пътешествие.

Какво по-хубаво и чисто усещане може да има от срещата с други култури и хора. Какво по-приятно от това да бъдеш приет с усмивка от непознати, да видиш техните къщи и начин на живот, да пробваш вкусни манджи и напитки... И след това да си тръгнеш с убеждението, че „целият свят е хубав и всички хора са добри”, че и ти си толкова част от тази човешка смес, колкото и всяко едно човешко създание.

Първата спирка от пътешествието ни е Дъблин

Пристигнахме в ирландската столица по обяд. Летището е голямо, а наоколо продължават да строят и уголемяват. Ориентирането става най-вече с питане – автобусът за центъра на града са уж на всеки десет минути, обаче злите английски езици твърдят, че тук автобусите тръгват или по-рано, или по-късно, но никога по разписание. Е, ние тръгнахме навреме де, а закъснението ни се дължеше на огромна манифестация срещу кризата и произтичащите от нея неудобства - манифестантите носеха старателно подготвени от синдикатите лозунги „Дайте ни пенсиите, платили сме си ги”, „Децата трябва да играят, а не да плащат”, „Спасете работните ни места”, „Налагайте с данъци дебелите котараци” и т.н.

За Дъблин казват, че е град с човешки размери, защото сградите са мънички, на по четири етажа, а самият център може спокойно да бъде обиколен без моторно превозно средство. Хубаво е да се разгледат разните му там Тринити колидж, банки, крепости и други постройки, но не е задължително. Тук всъщност няма огромни забележителности с фалична форма, от които туристите да си докарват по някой флорентински синдром, но за сметка на това пък в града цари специфична атмосфера, която му придава особен характер. Истинско удоволствие е човек да се разходи из кипящите от живот улички, сред струящата зад всеки ъгъл музика на уличните музиканти.

























Най-самобитното в Дъблин са фасадите на типичните за страната пъбове, в които така или иначе всеки неминуемо се отбива, защото да отидеш в Ирландия без да сръбнеш от тукашната бира е все едно да минеш през Предела без да куснеш кисело млекце.
























Ирландците са ми симпатични и заради историческите паралели с България, които всеки любител-историк като мен, притежаващ минимално количество данни, би могъл с лекота да осъществи. И ирландците са били считани за второ качество хора и са били под чуждо владичество в продължение на векове (а англичаните по зверства въобще не отстъпват на османлиите), упражнявали са терор (разправят дори, че ИРА се е вдъхновявала от Ванче Михайлов...) страдали са от нескончаеми икономически кризи и алкохолизъм, гладували са поради болшевишка болест по картофите, емигрирането се е превърнала при тях в своего рода традиция, за два века населението е намаляло два пъти...


Би било хубаво съвсем скоро да имам повод и за положителни сравнения. Бих желал например и у българина да се появи жизнерадост, подобна на ирландската, която да кара всяка червендалеста кратуна да грее в приветлива усмивка и вежливо да те поздравява. И най-вече бих желал да имаме ирландската непримиримост и воля за по-добро.


Понякога е достатъчно само да си го представиш и вече ти е по-конфортно някак си!
Сигурно е от Гинеса...
























Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)