сряда, 28 януари 2009 г.

На Павлик Морозов с омерзение

Напоследък започна пак да понамирисва на комунизъм. Цензура в изкуството, подслушване в интернет, бой на площада, от радиоточката се носи гласът на Лили Иванова, държавниците ходят на поклонение в Москва и говорят руски като матерен език... Официалните медии лъжат и мажат на поразия, а обикновените хора съвсем охотно се топят едни-други, изписвайки донос след донос. Сред цялата тази павликморозовщина няма начин да не усетим как призраците от миналото понечват лека-полека да се събуждат и все по-често се сещаме за привидно забравени неща.

Случва ли ви се да си спомните съвсем ненадейно за нещо или някой? Изведнъж пред очите ви се мярва нищо и никакъв ахмак с каскет и вие кой знае защо го свързвате с... Павлик Морозов.

Или пак така - от нищото - се сдобивате с тягостна нощ и сънувате кошмари – в средата на тълпата сте и панически търсите начин да се измъкнете... А червените знамена се веят, докато екзалтиран глас бълва фанатизирани слова на фона на съветски маршове. Хората крачат, приветствайки със сковани движения шепата богопамазани атеисти на трибуната, усмивките са фалшиви, всичко вони на фалш. И на страх. През порите на челата се процеждат капчици ужас, невидими струйки омерзение мокрят слепоочията, душата на Човека агонизира в това окончателно унижение, в тази масова абдикация на личността.

Абдикация на личността в масата. Абдикация в сивата и хомогенна смес на нищото, на безличието, на гърчещата се в предсмъртни спазми съвест.


И Павлик Морозов за пример. Павлик предаде баща си на народната власт. Може би в замяна са му дали дрехи, та даже и нещо за ядене. Ето кое би било логично – той е бил гладен! И след това кулаците го убиват – него и по-малкия му брат. Или може би са го накарали да свидетелства срещу баща си по болшевишки, с пистолет опрян в с слепоочието... Или пък въобще не е съществувал, измислили са го да ни тормозят в съня, както и целият комунистически сън беше един безкраен тормоз.

Дълго време отхвърлях мисълта за идеологическите “икони”, отказвах да приема идеята, че зад тях наистина се крият реални хора с реални съдби и че нещастието им е също толкова реално. Но в крайна сметка събрах кураж и започнах да ровя, надявайки се по този начин да банализирам кошмара, за да го превърна в нещо безобидно.

********

Тогава, малко след гражданската война, когато болшевиките вземат окончателно властта в разорената Русия, политбюро решава да си отмъсти за слабата подкрепа от страна на украинските селяни, организирайки гладен геноцид. И докато съратниците на Нестор Махно висят обесени по дърветата, а последните бунтовници, криещи се по горите, биват избивани с химическо оръжие, цивилното население остава без зърно – комунистите конфискуват всички житни запаси.

Украина, житницата на Европа, умира от глад. Жертвите са милиони, има случаи на човекоядство, децата блуждаят по калните улици – сираци на една изгубена кауза, виновни за това, че са се родили.

Тези, които се осмеляват да скрият малко жито, за да се прехранват, биват разстрелвани.

Родният край на Павлик не е Украина, ами Сибир - Свердловска област. Там населението също е с неясна политическа ориентация и често е помагало на Колчак и чешкия легион. А в Екатерининбург белогвардейците дори са на косъм да освободят царя, та се налага Ленин да заповяда ликвидрането му.

Павлик Морозов... Дали и ти си поредният измислен герой, поредният Стаханов или Василий Зайцев, чиято роля е да вдъхва фанатизъм в гърдите на озверелите маси? Или наистина си съществувал и наистина си най-голямата жертва на анти-хуманизма? Да останеш сирак по собствена воля в онези смутни времена. Да си първият пример за тотална война. С тебе, Павлик, всъщност свършва 19-ти век и започва новата епоха, в която войните ще се водят не за победа, ами за изтребление. С тебе започва епохата на тоталитаризма и идеологиите.

Ти си първият анти-герой на нашето време.

За жалост истината съвсем не е романтична и фактите са лишени от всякакъв сантиментализъм. Не, Павлик не е бил гладен, не е бил принуден да се бори със зъби и нокти за живота си, не е бил с опрян в слепоочието пистолет. Той е сред най-слабите ученици, псува, бие се, тормози хората. Следвайки съвета на майка си, Павлик отмъщава на баща си Трофим Морозов, който е зарязал семейство и деца заради друга жена, като свидетелства срещу него в селсъвета. Павлик е хитър – по този начин не само си разчиства сметките, но и прави политическа кариера в този “рай за низшите и шутовете”, в който критериите за успех не са ум и морални качества, ами безрезервна вярност на партията.

И всъщност никога не е бил пионерче. И всъщност е донасял на болшевиките най-вече за лично удоволствие.

На негова сметка има и други доноси – срещу чичо му, срещу дядо му...

След процеса срещу бащата му Павлик и брат му Федя са зверски убити. За убийството са обвинени дядото, бабата, чичото и братовчеда Данила. Разстрелът на признатите за виновни служи за начало на масовото преследване на “кулаците” в СССР и за радикална колективизация. Така в родното село на Павлик - Герасимовка - успяват най-сетне да декулакизират населението и да направят колхоз. Неговият пример е последван от десетки, стотици, хиляди, милиони пионерчета, комсомолци, комунисти и други изверги, ламтящи за власт в условията на комунистическата революция и “победилия социализъм”.

Значи, Павлик, съдбата ти е също толкова банална, колкото и тази на всички останали нещастници в червената империя на нищото. И наистина си първият анти-герой на нашето време, първи светец в списъка на ленинските пионери. С фуражка вместо с ореол.


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Буря и стачка в Сарколенд


Новини от Франция!

Миналата събота (24 януари) над югозападната част на страната премина мощна буря, която отне живота на 11 души и нанесе щети за над 600 милиона евро – отнесени и наводнени къщи, изпочупени дървета и съоръжения... Натрупаният опит обаче помогна на властите да се справят три пъти по-бързо с проблемите отколкото през 1999-та година, когато възстановяването на електрическата система и на водоснабдяването отне близо три седмици. Във вторник 276 000 от засегнатите първоначално 1,7 милиона домакинства бяха все още без електричество, а пълното нормализиране се предвижда за четвъртък.

...


...

Пак в четвъртък (29 януари) пред правителството ще се развихри друга буря от социално естество – очаква се страната отново да бъде парализирана от стачки в транспорта, образованието и държавния сектор като цяло. Причините за недоволство са много – реформи, съкращения, поскъпване на живота, безработица... 70% от населението заявява открито поддръжката си за стачкуващите, така че утрешният ден наистина ще е “черен” за Сарко и неговия ординарец Фийон.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 21 януари 2009 г.

Давид срещу голия цар



Тук високопарните слова са ненужни, защото всеки човек е изпитвал онова чувство на тревога и еуфория, на любопитство и щастие, когато се изправя пред истинското изкуство. И не е нужно да говорим чужди езици или да притежаваме купища знания, за да усетим красотата и дързостта на твореца – достатъчно е да се докоснем по някакъв начин до творчеството му и ние самите ставаме част от него.

В началото на месеца отидохме със съпругата ми в Антверпен. Там се поклонихме на фламандските майстори, които извършват истинска революция в художествените изкуства, съпоставима с тази на флорентинските им колеги.

С огромно удоволствие бродихме из музеите сред стотиците и хиляди произведения на различни творци от различни страни и култури, събирани вещо и с любов през вековете от неуморни колекционери. Аз лично се впечатлих най-силно от картината на французина Жан Фуке „Богородица с Младенец, заобиколени от ангели”, която е сама по себе си отличен пример за непреходността на изкуството – представете си само, картината е нарисувана през XV век, а техниката и изразните средства са все така актуални и красноречиви.

В Белгия изкуството е на почит и всеки ценител ще намери тук нещичко, с което да задоволи вечния човешки глад за красота.

Тези дни изкуството отново тържествуваше в родината на Рубенс и Ван Дайк, защото чешкият творец Давид Черни успя с една проста алегория (България=клекало) да събуди духа на народа, както и да жегне самочувствието и да разтревожи съвестта на бандата самозабравили се български номенклатурчици, които успяха да опорочат абсолютно всичко покрай себе си. Досрамя ги до болка, защото детското впечатление на чеха им прозвуча като обвинение и така събуди у тях стария рефлекс да задушат свободния дух, провинил се в изкуство, да отрежат пръстите на цигуларя преди да го убият и да дадат трупа му на прасетата.

Само че този път номерът им няма да мине. Царят е гол и толкоз! И пеленачетата вече знаят за опропастените евро-фондове, за спрения газ, за измамите, убийствата и корупцията. Наглостта на новите български велможи стигна дотам, че тръгнаха на живот из чужбина, да правят шопинг по европейските столици и да разполагат с държавната собственост зад граница като със своя собствена. Започнаха да се изживяват като аристократи и не се свенят да си организират концерти в зала Олимпия – развеждат соц.изкуството като мечка и се гордеят с постиженията си, сякаш Берлинската стена все още съществува, а ние пак сме „шестнадесетата република”.

Време е вече да се омитат и справедливостта да възтържествува! За да се чуе истината обаче, ще ни трябват още няколко честни хора като Давид Черни, които умеят да превръщат демоните ни в произведения на изкуството.
Междувременно в главата ми се родиха още няколко идеи за композиции, които биха могли да представят страната ни (земен рай, но само за шепа сатрапи) пред света.

1. Картата на България с два пушещи ядрени реактора, забити до Козлодуй– като онези, дето Ковачки много държи да пусне отново, въпреки че това е в разрез с ангажиментите ни спрямо Европа.

2. Картата на България под формата на глава с 5 куршума в нея – като главите на загиналите при показни убийства, за които няма нито един осъден.

3. Картата на България под формата на купчина софийски боклук на сметището до Суходол.

4. Картата на България под формата на шарен хотел в стил „мутробарок”, построен в средата на национален парк.

5. Картата на България с величествения връх Мусала, а на него табелка „Собственост на н.в. плешив цар със средно образование”.

6. Картата на България, изобразяваща маската на Фантомас – като лифтираната физиономия на 70-годишна певица от близкото соц.минало или тази на млада фолк певица с две кофи силикон в сутиена.

7. Картата на България под формата на голо българско момиче– като стотиците български момичета, които се проституират зад витрините около Gare du Nord в Брюксел.

8. Картата на България под формата на протегната за милостиня ръка – като ръцете на българските просяци, които можете да срещнете във всички европейски градове.

9. Картата на България като празна касичка-прасенце - подобно на хазната, която трябваше да се напълни с евро-фондовете.

10. Картата на България като чертеж на магистрала, която никога няма да бъде построена.

11. Картата на България с пиявица и кърлеж вместо институции – като паразитите, които пият кръвта на народа вече 65 години...

И така нататък, и така нататък... Можем да изреждаме подобни идеи докато не заспим пред компютъра, а в съня си ще продължим да броим полицаи, подкупи и палки, парно и метро, медицински сестри и мутри, изсечени гори и съсипани исторически забележителности... И накрая изкуството ни ще е толкова богато, че ще засенчи и фламандците, и флорентинците, а произведенията ще запълнят музей, по-голям от Лувъра и Ермитажа взети заедно. И ние ще седим изпъчени на столчето в ъгъла на галерията и гордо, тупайки се в гърди, ще викаме : „Булгар! Булгар!” , а един добър чичко ще се приближава леко до нас и с усмивка на лице ще ни нахлузва усмирителната риза, повтаряйки тихо успокоителни думи за избавление, свобода и щастие. И така ще чакаме чудото, ще чакаме нещо да стане... Во Веки Веков, Амин!

P.S. Първата снимка е от Антверпен, а следващите две са от Брюксел.



Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 17 януари 2009 г.

"Бързи, смели, сръчни - трета част"

Специално за почитателите на красивия футбол - два невероятни дрибъла на младия френски национал Йоан Гуркюф с клубния му отбор Бордо.

След гола срещу ПСЖ миналата седмица (първото видео) всички спортни журналисти започнаха да загатват, че най-после се е появил достоен заместник на Зинедин Зидан.

Оставям ви да прецените сами!

video

video
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Протест напук!

Първата ми година във Франция започна така – имаше протести срещу Баладюр, бретонските моряци се биха с полицията, имаше човек с разкъсана от бомба ръка... Направо си глътнах езика, нищо че гледах събитията само по телевизията.

След това изкарах една година в даскалото, но и там се стигна до манифестации – учениците от едно изгубено в дълбоката провинция училище се вдигнаха на протест. Минахме през кметството, където “водачите” говориха нещо с кмета, след това повикахме на площада, блокирахме едно кръстовище, от телевизията ни снимаха как пушиме цигари и накрая се разотидохме по живо, по здраво. Нямаше инциденти, нямаше дори полиция.
...

По-късно разбрах, че французите излизат всяка година на демонстрации, за да си поддържат формата. Стачките и манифестациите при тях са традиция, която калява духа за постоянна борба. Защото никой не се залъгва с мисълта, че животът, държавата, дядо Боже, спортният тотализатор или някаква друга абстрактна сила ще го дари с граждански права. Освен това както най-чистото изкуство е “изкуството заради самото изкуство”, така и най-справедливият протест е този, който изразява чистото и неподправено желание да си свободен, да се бориш за правата си, да счупиш рамката, за да я направиш по твои размери.
....

И всяка година е така... Миналата седмица учениците от училището, в което работя, протестираха, а поводът им за негодувание - една нищо и никаква реформа в образованието - не съществува от близо месец, защото министърът се предаде и я отмени. Обаче учениците по инерция довлякоха пазарските колички от моловете в радиус от два километра и блокираха всички входове на училището. Полицията внимателно следеше ставащото, но инциденти нямаше.

....

Преди два дни закъснях за работа заради стачка на транспорта. Пак. Служител-железничар бил жертва на агресия и колегите му решили да стачкуват от солидарност. Досадно е, чакаш понякога с часове на студа, мърмориш си нещо под носа и клатиш глава, обаче си пълен с разбиране и си казваш, че в този момент жертвата е най-могъщият човек в Париж, способен да блокира с едно намигване цяла Франция. И те обхваща спокойствие и чувство за сила – утре и аз може би ще съм жертва, и зад зад мен ще застанат хиляди и хиляди хора от солидарност, просто защото съм човек и гражданин като всички около мен. И може би именно това чувство за свобода и сила ме накара да емигрирам.

Народът-богомолка


От буржоазната революция насам френският народ търпи странна мутация – отношението му към управляващата класа съчетава любовната страст и канибализма. И както женската богомолка (онова злокобно насекомо с присвити в молитва смъртоносни щипки) прелъстява партньора си и го изяжда по време на половия акт, така и французите съблазняват, за да режат глави.

Сами се досещате за Луи XVI, но не ви е известно, че и в наши дни тази традиция продължава да съществува, само че под други форми.

На първо място като начин за унижение са разбира се демонстрациите и стачките. След това се нареждат неочакваните обрати на избори или плебисцити – така си тръгва и генерал Де Гол, и Жискар д’Естен, а през 2002-ра година националистът Льо Пен неочаквано се появи на втори тур, като по този начин французите забиха невероятен шамар на управляващата левица. Върховното унижение за Ширак пък беше плебисцитът за евро-конституцията – французите казаха “не” и всичко пропадна.

« Entartage » на френски означава действие, при което лепваш една торта в нечия мутра.
Е, това не е като да гилотинираш някого, но в случая е важна демонстрацията на сила и смелост. Какво ли е да знаеш, че си унижил най-силния човек на държавата... Или най-богатия човек на планетата... Не знам, питайте французите!






А сега няколко думи за българския кьор-фишек

Вчерашната демонстрация срещу правителството (14/01/2009) беше справедлива, но по стара българска традиция хората се презастраховаха срещу евентуален провал, разграничавайки се по различни причини – мотивите били неясни, участниците били лумпени и интересчии, липсвало организация, липсвала алтернатива и т.н. Това разбира се, е само прах в очите, нещо като извинителна бележка за ученик, бягащ от час по граждански дълг.

За запознатите с българската история не е тайна, че основният проблем на нашия народ се състои най-вече в неизбухналите въстания, т.е. в пасивността и нерешителността, които водят до социална импотентност и до нашето вечно балканско дередже.

В основата на българската неадекватност бих сложил на първо място индивидуализма – ние сме неспособни да изпитаме нужда от солидарност в борбата за свобода, защото разбираме свободата като индивидуално, а не като обществено право. Поради същата причина се разединяваме в решителния момент, когато логически би трябвало да се стигне до саможертвоготовност и всеки трябва да се бръкне и да даде част от себе си за общото дело.


Сега не остава нищо друго освен да се надяваме на евентуален ефект “снежна топка” – протестът да набере скорост и сила от самосебе си, докато някой не се престраши да го яхне и да обере лаврите на следващите избори.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 10 януари 2009 г.

Пак сме тук... и пак сме си същите




Току-що се връщам от културно мероприятие с вкус на марципан от златното време на живковизма. Бях на концерт на българската дива Лили Иванова! В Париж!




Съжалявам, но обичам прекалено много рока, за да си кривя душата с патетични, псевдопатриотични изказвания относно неща, в които не вярвам (в случая – качеството на българската естрадна песен, както и на всички други продукти на соц.режима).




Почитателите й могат спокойно да не четат следващите редове. А почитателите на живковизма пък направо да вървят по дяволите!




Предполагам се досещате, че за да даде концерт в Париж – и то в престижната зала Олимпия, където са се изявявали звездите на френската песен (Едит Пиаф, Шарл Азнавур, Далида...) – човек трябва наистина да има самочувствие и солидна публика...
Аз лично отидох там с доста предубеждения, които за броени секунди след началото на концерта се превърнаха в реалност.




Що се отнася до песните... Ако ги беше изпяла една след друга без пауза между тях, публиката можеше да си помисли, че става въпрос за едно и също парче – “Любов-любов... детелини-детелини... камино-камино... панаири-панаири...”
И всичко това, изпято по един и същи начин и на места на плейбек, беше само по себе си достатъчен довод и оправдание за смъртта на българската естрада и за зараждането на чалгата.




Думата мероприятие означава група от действия, целящи осъществяването на единна цел. Затова съм на мнение, че в случая думата концерт трябва да се замени с мероприятие – цялата работа е организирана от-до, хората са дошли по силата на етикета, облечени като Мими Балканска дами пляскат в ритъм на указаните рефрени, поклащайки многозначително боядисаните във всички цветове на дъгата коси, разни натегачи с профил на комсомолски секретари поднасят показно букети цветя и т.н. Абе позната гледка! А залата пак не беше пълна.




И друг път съм бил на български концерти в Париж, като истински се радвах единствено на Щурците.




За най-голяма подигравка с певческото творчество и с българското ми сърце обаче обявявам без капка двоумене гоцевата придворна певица Николина Чакърдъкова, която може би е с тибетски произход, защото комай единствено в Тибет владеят умението един човек да пее на два гласа. Всъщност става дума за отвратителен плейбек с наслагване на две писти. Присъствах на концерта пак по случайност – бяха го обявили като представяне на България по случай присъединяването ни към Европейския съюз, а събитието се провеждаше в конгресната зала на ЮНЕСКО. Оказа се, че мероприятието представлява концерт на Николина Чакърдъкова, посветен на червената княгиня Ирина Бокова (името й произлиза от турската дума бок).



В началото се наложи да изтърпим реч на г-жа посланика, последвана от 20 минутен документален филм (на английски) за Чакърдъкова и DVD-то на последния й спектакъл. След това започна чалгароподобната буфосинхронизация, като от време на време имаше закачливи елементи – Чакърдъкова се качва смело върху огромен тъпан, засланя очи с една ръка, и вперила поглед към централната ложа се провиква “Виждам Ви, госпожо посланик, виждам Ви!”




Гвоздеят на програмата беше българското хоро с европейското знаме, но за тази сценка просто ви оставям сами да се отдадете на философско размишление.




И всичко приключи по обичайния начин – Бокова си тръгна с придворната свита начело с директора на културния ни център К. Кадийски в ролята на първи подмазвач. В суматохата не забелязах дали посолството беше отпуснало средства за традиционния коктейл с портокалов сок в кутии и овлажнени фъстъчки, защото бързах да подмина щанда с DVD-то на Чакърдъкова... Така или иначе ми се повръщаше.




Бедни, бедни Македонски... Няма как, следващия път ще идем на концерт на Боб Дилън!
....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 9 януари 2009 г.

ВЕЧНОТО БЪЛГАРСКО ДЕРБИ

България пак се оказа начело на класация!

След като оглавихме класирането за най-бедна европейска държава, за измами с банкови карти, за проституция, корупция и неразкрити престъпления, сега западните вестници официално ни обявиха и за най-пострадали от газовата война. И със сигурност е така, защото в България на власт са най-великите гиганти на идиотщината, разполагащи с вековен опит в творенето на глупости. Както сами разбирате, и този път работата е добре свършена и пак се изложихме.

Всъщност българинът е достатъчно търпелив, за да понесе и газовата криза, и комунизма, и османското иго, така че и след следващите избори пак ще си създаде правителство по свой образ и подобие , защото всеки народ си заслужава управниците.
Само че покрай целия този крах на българското държавничество хората започнаха да търсят извинение навсякъде другаде, но не и в неправилните решения на няколко поколения избиратели и политици.
Би било интересно от чисто епистемологична гледна точка да се види каква е представата ни за историческата наука, а оттам и към собствената ни същност, щом при всеки удобен случай се хвърляме да ровим кокалите от гробниците, за да ги пресяваме и броим по удобния за момента начин. И как несполучливи икономически спогодби и недалновидната политика на група некадърници ни карат да търсим причините в събития отпреди век и половина-два, а понякога даже се връщаме и с хилядолетия назад.
И е странно как при всеки удобен случай ние, българите, сме способни да се разцепим на „про-” и „анти-”, на десни и леви, на сини и червени, на „-фили” и „-фоби”... Това може би е показателно за липсата на нация, на обществен дебат или дори на желание за обективност, спогодба и разбирателство.
Аз самият доста пъти съм се опитвал да стана русофоб – нали така беше модерно, щом си анти-комунист, значи трябва да мразиш и руснаците... Ровичках се из историята, литературата, търсих доказателство за злонамереност, но вместо това открих Лермонтов, Тургенев, Чехов, Булгаков. И установих, че едва ли има друго изкуство, което така да запълва у нас, българите, липсата на литературна традиция и на стремеж към красивото.

И понеже българската история е една безподобна машинация, собственоръчно реших да пренапиша отношението си към Русия, защото така или иначе съвременна България е един зле скроен и опропастен руски проект.

Първото нужно уточнение е, че Александър II е наречен „цар Освободител” защото е премахнал крепостното право, а не защото ни е освободил.
Другата истина е, че Русия не започва Освободителната (за нас) война от чисто хуманни подбуди – Москва винаги е таила апетити към „топлите морета” и Константинопол, а старата генерация руски държавници желае да се реваншира за Кримската война, когато Николай I се поболява от мъка и умира, виждайки, че Европа е готова на всичко, за да попречи на византийския му блян. В същото време обаче младото поколение славянофили в лицето на граф Игнатиев, както и руският народ, съвсем искрено се надяват да отърват християните на балканския полуостров от османския динозавър.
Третата истина е, че Българският въпрос е само една от страните на Източния въпрос, т.е. от подялбата на Османската империя между Великите сили и преразпределението на сферите на влияние в Близкия изток.
Подготовката на войната е дълга и сложна. Русия финансира четническото движение и обучава бъдещите революционери – Найден Геров (заемащ длъжността на руски консул в Пловдив) изпраща Христо Ботев в Одеса с ясната идея, че по-късно той ще служи на руските интереси. Руснаците са действали доста бързо, защото към Балканите прояваяват интерес кажи-речи всички Велики сили и затова се стига до неизбежното запалване на две въстания – Босненското през 1875-та година и Априлското в България през 1876-та – железен претекст за започване на война. Първоначално обаче Русия подклажда пробен конфлик – Сърбия напада Османската империя, разчитайки на руската подкрепа, която обаче се изразява само в няколко поделения казаци под командването на генерал Черняев.
А когато общественото мнение на Запад се настройва срещу османските зверства, Александър II може спокойно – както казва Бенковски – „да заповяда”.
След победата и напук на царуващата тогава на Запад идея, че българите не биха могли да са независими поради неспособност да разполагат със свободата си, Русия се заема да създаде в новоскалъпената държава необходимите институции – обучава армията, строи църкви, болници, учебни заведения, библиотеки... Получава се дори следният парадокс – руснаци (в чиято страна няма и помен от конституционно право) са в основата на създаването на Търновската конституция.
Да, обаче цялото това творение е едно недоносче. Войната се е проточила повече от нужното, руснаците дават прекалено много жертви, а хазната се изпразва. По време на присъствието си на Балканите руснаците с очудване откриват, че положението на „поробените” българи съвсем не е толкова тежко, колкото е това на руските мужици (виж Достоевски). Освен това във вътрешните борби надделява старата генерация – по време на Берлинския конгрес Горчаков загърбва идеята за създаване на солидна българска държава, като в замяна на това приема пълната отмяна на пагубния за Русия Парижки мирен договор. И докато изкуфелият княз се хили на инвалидния си стол, събитията на Балканите започват да се развиват по балкански, а в Русия общественото напрежение нараства, левичарите се радикализират, започва серия от атентати и на 13 март 1881-ва година царят Освободител бива убит.

Последната истина, която ще споделя с вас, е следната : след руско-турската война започва упадъкът, който докарва Русия до комунистическото израждане. Така че аз наистина оценявам историческия подвиг, който довежда до създаването на третото българско царство, като в същото време си давам сметка за солената цена, която плаща целият свят за несполучливото разрешаване на Източния въпрос. За руснаците това се изразява в замяната на Руската империя със СССР, а на мястото на аристокрацията от Октомврийската революция насам управляват банда главорези. Не, сегашната Русия няма нищо общо с цар Освободител, така че отношенията ни с Москва трябва да са само делови, защото в противен случай бихме били подчинени на робството на чувствата. А е добре известно, че няма никаква възможна компенсация за този, който се откаже самоволно от свободата си.
Така че, дайте да не ровиме историята, ами нека се научим да движим делата си без това да ни пречи да обичаме националната си същност и без да пречупваме философията си през призмата на гладния търбух.

.....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

петък, 2 януари 2009 г.

За единствената несравнима красота

Какво по-хубаво от коледни празници сред белия планински снежец!


От малък обичам природата и винаги съм се чувствал най-свободен сред тишината на планините. Когато се разхожда из гората, човек въобще даже не се сеща за бълбукащите проблеми на раздрънканата тенджера наречена „социум”, защото диша с пълни гърди и общува с истинския, конкретния живот.


Обаче... (не знам дали сте си дали сметка, че в подобни идилични моменти винаги се появява едно „обаче”, което въвежда антитезата и разваля всичко...) ОБАЧЕ също така от малък си бях дал сметка, че в песничките, на които ни учеха в училище, винаги присъстваха притеснителни несъответствия – „Хубава си МОЯ горо...”, „НАШИТЕ планини зелени”, а горите и планините едва ли си дават сметка, че са нечии... И къде точно е границата на едно море или поле? И има ли въобще такава?
А сега пък ми задават въпроси от рода на „къде е ПО-хубаво?”, „нали в родината си е НАЙ-добре?” и т.н.


С риск да разочаровам любителите на притежателни местоимения и сравнителни степени ще изразя мнението, че планините, моретата и другите географски подробности не се делят на „наши”, „ваши” или „техни” и не са „по-” или „най-”, защото и природата е една и неделима, колкото е и човешкият дух. Поради същатата причина природата не ни принадлежи, ами ние принадлежим на природата с всички произтичащи от това последствия. И както всяка майка е най-красивата на света, така и всяка страна е далеч над всички класации в аксиомата на живота.

За потвърждение на несравнимата красота споделям с вас последните си снимки от Алпите – Честита Нова Година!



































Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)