петък, 19 декември 2008 г.

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ВАКАНЦИЯ!

Най-сетне дойде време за малка обиколка из заснежените писти! Пожелавам на всички весели празници и... УМНАТА!

До скоро!
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

сряда, 17 декември 2008 г.

"Бързи, смели, сръчни - втора част"

Не знам дали сте чували за Реми от Монпелие, обаче във Франция този млад човек е доста известен. Ето един малък коледен подарък от мен - абсолютно невинен френски хумор :-)









http://www.nimportequi.com/index.php

...
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 15 декември 2008 г.

"Бързи, смели, сръчни"

Най-после разбрах защо Ирак загуби войната за броени дни - докато едните са се бранили с обувки, другите са изсипвали снаряди с обеднен уран...

В същото време не можем да не се възхитим от невероятната ловкост на Буш - 100% успеваемост при избягването на чепици!
И въобще сме случили на президенти–спортисти : американците си имат шампион по патешко ходене, руснаците си имаха самбист-трошач на чеченски кокали, французите са с традиционния сексуален атлет, а ние си кретаме с нашия стрелец-баранобоец.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Коледната украса в Париж




Тази година "Градът-светлина" опитва да живее природосъобразно, пестейки електроенергия - кметството е решило да използва осветителни тела, които консумират два пъти по-малко електричество. Според публикуваните цифри около 150 километра улици са украсени с празнично осветление, за което са използвани 180 километра светещи гирлянди.


Направих една обиколка и констатирах лично разликата с миналогодишната украса.


На Champs-Elysées новата светлина е синкава и ми се струва по-приятна и мека от бялата светлина, която беше доста години в употреба.


Особено добре е осветено виенското колело на площад Конкорд, а площад Вандом е превърнат в истинско бижу на научната фантастика!


При големите магазини няма съществена промяна - Лафайет е със старото осветление, а Прентан пак залага на пищните и анимирани витрини.




Всичко е хубаво, когато се прави от сърце! При французите естетиката е нещо като религия, така че ако се нуждаете от идеи за празничната декорация, непременно хвърлете едно око към френската столица!


Весели празници!


Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

неделя, 14 декември 2008 г.

До края на света с надежда

Човек трудно може да си даде сметка до каква степен мирогледът му е изтъкан от стереотипи, именно защото чувството му за обективност е основният предрасъдък, който служи за гарант и катализатор на всичко останало. Въобразяваме си, че знаем повече от средностатистическия индивид, че сме единствени и неповторими, че жените не могат да паркират автомобил, че успелите мъже са дебели и арогантни, че китайците са дребни, че руснаците си имат представа какво искат и че щастието се материализира чрез закупуване на рекламираните по телевизията продукти. Е, понякога наистина се получават злощастни съвпадения, но можете да сте сигурни, че светът рано или късно ще стане по-добър! Аз лично имах известни съмнения по този въпрос, обаче едно пътуване до края на света ме направи оптимист.

Онзи ден тръгнах на работа и както обикновено се затичах, за да хвана метрото – следващото влакче щеше да дойде чак след две минути, а това ми изглеждаше толкова... уютно! Вратата се затвори автоматически зад мен и аз застанах неподвижно – все едно, че никога не съм тичал. Обикновено хората в метрото са услужливи и с охота се правят, че не са те забелязали, обаче този път срещу мен грейнаха две усмихнати лица. Датчиците на стереотипите мигом светнаха и аз разбрах, че не са „тукашни”. Сведох поглед към куфарите им – по етикетите беше видно, че хората идват чак от ЮАР. Тогава се усмихнах и аз, защото си спомних за тази чудесна страна.





Преди няколко години бях със съпругата си на пътешествие в Южноафриканската република – отседнахме на гости при братовчеди, отишли там по договор с университета в Кейптаун. Признавам си, че тръгнах с набор от стереотипи, които още с пристигането започнаха да се разсейват. Първо – от другата страна на земното кълбо хората не ходят надолу с главата. Второ – летищата им са като европейските, т.е. далеч по-големи и модерни от софийското. И трето, никой не се опита да ме застреля или изяде.

Още докато се придвижвахме от летището към жилището на братовчедите направих още няколко забележителни открития – автомобилите са с обратен волан, пътищата са в чудесно състояние, а южноафриканската природа е неописуемо красива.



Няма да ви разказвам за живота на южноафриканците – знаете, че там има много повече проблеми, отколкото бихме пожелали и на враговете си. Южна Африка е родината на отвратителни престъпления – войни, масови кланета, едни от първите в световната история концлагери (след тези в Куба по време на испанско-кубинския конфликт), апартейд... В днешно време една четвърт от населението е носител на вируса на СПИН, а според официалните статистики ЮАР е страната с най-много престъпления – през 2005-та година в страната са били извършени около 19 000 убийства, 50 000 изнасилвания и 120 000 обира. Поради всички тези цифри се наложи да внимаваме повече от обикновеното за една нормална страна, въпреки че всичко наоколо напомняше за Европа – климат (често го сравняват със средиземноморския), вино (първите винари тук са били френски хугеноти), сгради, инфраструктура... За наше щастие бяхме жертва само на една агресия и то от страна на някакъв вид сврака, която си позволи да кацне на главата на братовчед ми, привлечена от лъскавото копче върху раницата му.
Въпреки законите за позитивна дискриминация в обществото все още съществуват социално разделение на расова основа. Братовчед ми, който е русокос и по-бял от Йети, ми разказа как веднъж в магазина се наредил на опашка зад група чернокожи. Забелязали го двама стоящи встрани африканери (т.е. бели южноафриканци), които пък веднага разбрали, че братовчед ми е чужденец, чиито стереотипи му пречат да се държи като деспот със себеподобните си – били те черни, зелени или оранжеви. Без да проронят и дума африканерите хванали братовчед ми под ръка и направо го отнесли пред групата чернокожи, които дори не се и сетили да протестират срещу наглото предреждане. Както сами виждате, несправедливостта също може да е стереотип.

Първоначално с жена ми мислехме да се разхождаме сред великолепните пейзажи, както по принцип имаме навик да го правим в Европа, обаче братовчедите казаха, че е невъзможно, защото в ЮАР белите никога не ходят пеш. Даже се хванахме на бас – обещаха ни по бутилка вино за всеки забелязан извън града бял пешеходец. Така и нищо не спечелих!
През следващите дни обиколихме цялата провинция. Пекохме се на плаж с пингвини, ходихме да гледаме диви животни, дегустирахме напитки по Пътя на виното, разглеждахме Кейптаун и се качихме на Тейбъл маунтин. Най-голямото приключение обаче ни сполетя в националния парк на нос Добра надежда.

Отидохме там в ранния следобед. Стори ми се прекалено ветровито, но сигурно е такъв обичайният за мястото климат, защото от векове моряците все се оплакват, че тук им потъват гемиите. Беше много интересно – около пътя се разхождаха щрауси, а покрай лавките за сувенири обикаляха цели стада нервни бабуини, които не се притесняваха да си поискат или направо да изтръгнат от ръцете на туристите близалка, сладолед, фотоапарат или нещо друго. Вълните се рабиваха с грохот в зъбатите рифове, а многобройните туристи си представяха небивали морски катастрофи, пред които дори и „Титаник” бледнее и прилича на обърнато водно колело на плажа в Царево.


След дълга разходка сред скалите установих, че съм изтървал портфейла с парите, банковите карти и един куп лични документи. Накараха ми се, и аз се скарах и въобще... Получи се обичайната какофония, а краят на ваканцията се оцвети в неочаквано тъмни краски.
На излизане от националния парк обаче се сетихме да попитаме дали все пак порфейлът ни – или част от него – не се е оказал сред намерените вещи на пропускателния пункт. За наше най-голямо удоволствие се оказа, че накакъв човек е намерил нещо, но не го е оставил на охраната от страх намереното да не изчезне отново. За сметка на това беше дал телефонния си номер. Човекът идваше от Израел, намереният портфейл беше нашият, а в него всичко си стоеше на мястото – пари, карти, документи.
И това е най-великолепният ни спомен и най-ценният урок по човечност, който някой можеше да ни даде - дори и накрай света доброто ни чака и търси повод да се прояви, а младият израелец като че ли изпълняваше мисията да разбива на пух и прах хилядолетните стереотипи и съмнения, тежащи върху човешкото начало. В крайна сметка нос Добра надежда наистина си заслужава името и това е единственият предрасъдък, от който не искам да се отърва.
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 8 декември 2008 г.

За естествения стремеж към свобода, или как Джон Ленън се опита да ме направи дисидент

Днес в България е празникът на студентите. Аз лично съм на мнение, че студентстването и без това е вечен празник, а младите хора имат нужда да почетат най-вече свободолюбието си, благодарение на което и светът е все още млад и живее с надежда.

През 1968-ма година именно младите хора са тези, които събуждат залинялото и застинало от двете страни на Желязната завеса следвоенно общество – в Париж наново и за кой ли път издигат барикади, в Прага се изправят срещу танковете на Варшавския договор.


На днешната дата през далечната 1980-та година, прибирайки се у дома при сина си, един друг вечен бунтар умира нелепо. Джон Ленън е едва на 40 години, когато Марк Дейвид Чапман го застрелва почти от упор с 5 куршума калибър 38.


За мен Джон Ленън и Бийтълс имат по-особено значение.


През 1988-ма бях като всички останали – пионерче и отличник. Комунизмът очевидно бе решил да си ходи, перестройката загатваше предстоящи промени, а обществото живееше в обичайния идеологически ритъм на директиви, пленуми, конгреси, партийни линии, решения и прочие истерии. В къщи имахме порочния навик да слушаме подривните радиостанции, излъчващи на български език – БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка... От всички обаче най-много ми харесваше Свободна Европа, защото кореспондентката от Лондон Ани Арнолд водеше серия от

предавания за митичната ливърпулска банда Бийтълс... А в последните епизоди от

поредицата имаше и игра с въпроси, на които само най-умните и запознати с историята на „четириглавия Орфей” можеха да отговорят. Придизвикателството бавно започна да ме яде... Не си спомням дали бяха обявили награда за верен отговор, обаче тогава от пасивен „слушател” реших да взема думата и да направя нещо нечувано – да се обадя на журналистката в Лондон!


С Пешо Политиканчото подготвихме бърз списък с отговорите и набрахме номера, обаче той в последния момент ме помоли да не споменавам името му! Хвана го страх и започна да подскача нервно покрай мен – точно преди това бяха свикали родителска среща заради един изчезнал кибрит (учехме се да пушим...), а представяте ли си сега какво можеше да стане?


Стана това, че се обадих. В следващата емисия Ани Арнолд даже - за ужас на баща ми - спомена името ми, а няколко седмици по-късно получих една касета на Бийтълс за награда. На следващата година дойде и промяната. В крайна сметка не се изпатих, ами просто разбрах самичък какво е човек да разполага сам със себе си и да прави свободен избор. Мерси Ани и мерси Джон!


Наскоро забелязах образа на Джон Ленън върху книгата на един виден български социалист. Корицата имитира обложката на Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band, но в случая проблем представлява не толкова липсата на въображение, колкото опитът за “инструментализиране” на чисто човешкия стремеж към свобода и хуманност.


Популистична политика за присвояване на универсални ценности е провеждана от десницата (в религиозен аспект), но и най-вече от левицата, която особено често бърка “човечност” със “социализъм”. По този повод Валери Жискар д’Естен изрича известната фраза, която може би дори му помага да спечели президентските избори : “Вие нямате монопол над сърцата на хората, господин Митеран!”


Самият Джон Ленън никога не е бил член на партия и за запознатите с творчеството му не е тайна, че неговата човечност и борбата му за мир никога не са били ограничавани от кадъра на политическите интереси.


След два дни ще имаме реален повод за празнуване – тогава Светът ще отбележи 60 години от подписването на Всеобщата декларация за правата на човека. В този ред на мисли си позволявам да цитирам един друг хуманист, несправедливо набеден в симпатии към левицата. Чарли Чаплин е жертва на макартизма, защото защитава безкористно човечността и мира. Цитатът е от филма “Великият диктатор” – забранен от американското правителство преди Втората световна война поради риск от международен скандал... И днес филмите на Чарли Чаплин са актуални, защото носят в себе си универсалните човешки ценности – надежда, истина, любов и справедливост.

.....


Надежда... Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да управлявам или завоювам никого. Бих искал да помогна на всички: евреи, неевреи, черни, бели. Ние всички искаме да си помагаме взаимно. Такива са хората. Искаме да живеем един до друг щастливи, а не в нищета. Не искаме да се мразим. В този свят има много плодородна земя и тя може да изхрани всички. Животът можеше да бъде свободен и красив, а сбъркахме пътя. Лакомията отрови човешката душа, издигна стени от омраза, накара ни да маршируваме в кръв. Израстваме бързо, а се затваряме в себе си. Изобилието от блага ни остави незадоволени. Нашите знания ни направиха цинични, нашите умения - груби и жестоки. Мислим толкова много, а чувстваме толкова малко. Повече се нуждаем от хуманност отколкото от машини. Повече се нуждаем от доброта и нежност отколкото от интелигентност. Без тези качества, животът би бил насилие, а ние - изгубени...


Самолетът и радиото ни сближиха. Тези изобретения изискват добрината на човека, изискват всеобщо братство, единство на всички ни. Даже сега гласът ми достига до милиони отчаяни мъже, жени и деца, жертви на системата, която кара човек да измъчва и затваря невинни хора. На тези, които ме слушат казвам: не губете надежда!


Нашите страдания се дължат само на алчността, на отмъстителността на хората, които се страхуват от човешкия прогрес. Омразата ще отмине, диктаторите ще умрат, а тяхната власт ще се върне в хората. Докато хората са смъртни, свободата никога не ще загине. Войници, не се оставяйте на тези гадове! Тези, които ви презират, поробват и контролират живота ви, казват ви какво да мислите и чувствате, които ви третират като добитък и ви използват като пушечно месо. Не се давайте на тези хора - хора-машини с глави-машини, със сърца-машини.


Вие не сте машини, не сте добитък, вие сте хора! Носите любовта на човечеството в себе си. Не мразете! Само необичаните и неестествените мразят.


Войници, не воювайте за робството, борете се за свобода!


Свети Лука в евангелието казва : "Царството божие е в човека." Не в един човек, не в група, а във всички хора. Във вас! Имате силата да създавате машини, силата да създавате щастие. Силата да направите този живот свободен и прекрасен, да го превърнете в чудесно приключение. Нека използваме тази сила в името на демокрацията. Нека се обединим и да се борим за един нов свят, свят, който ще даде шанс на човека да работи, който ще даде на младежта бъдеще, а на възрастните сигурност.


С тези обещания, гадовете се издигнаха. Но те лъжат! Няма да изпълнят това обещание. Никога! Диктаторите са свободни, но заробват народа.


Сега нека се борим за изпълнението на това обещание! Нека се борим за освобождаването на света, да премахнем националните граници, да се отърсим от алчността, омразата и нетърпимостта! Нека се борим за свят на разума, свят, където науката и прогреса ще донесат щастие на всички.


Войници, в името на демокрацията, нека се обединим!


Хана... Чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи, Хана! Облаците се разпръсват, слънцето си пробива път. Ние излизаме от мрака, за да влезем в по-светлия нов свят, където човек ще се извиси над омразата, алчността и насилието.


Погледни нагоре, Хана! На човешката душа и поникнаха криле и накрая тя полетя към дъгата, към светлината на надеждата, към бъдещето, славното бъдеще,което принадлежи на теб, на мен и на всички нас.


Вдигни очи, Хана, погледни нагоре!


(Скалъпил и превел: stanpet, коригирал: Веско К)

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

събота, 6 декември 2008 г.

Дързък обир насред Париж - отново българска връзка?





В специална декларация говорителят на парижката следствена служба заяви, че на 5-ти декември 2008-ма година, четвъртък, въоръжени лица извършват обир в един от най-известните бижутерийни магазини – „Хари Уинстън“, намиращ се на авеню Montaigne в осми арондисман и на две крачки от Champs-Elysées.

Нападателите са отмъкнали рекордна плячка – според зарегистрираните от застрахователите щети „Хари Уинстън” е загубил стока за над 85 милиона евро.

В 17,30 часа група от четирима мъже, двама от които преоблечени в женски дрехи, нахлуват в бижутерийния магазин, ловко успяват да неутрализират присъстващите клиенти и служители (общо около 15 човека), след което задигат всички изложени бижута. 15 минути по-късно напускат магазина и изчезват съвсем незабелязано.

Според свидетели бандитите са действали професионално и целенасочено. Явно става дума за чужденци, дошли на гастрол в богатата френска столица. Единият от тях, очевидно главатар на бандата, говорел с лек граовски акцент и заплашвал непослушните продавачки, че ако не съдействат, ще им лепне срамна болест от пернишки произход, което ще ги превърне в отвратително подобие на Николина Чакърдъкова. Друг пък бил особено нервен и за успокоение си подсвирквал съветски маршове, а колегите му се обръщали към него с „другарю премиер” и го подщипвали нежно по бузките.

Бригадата за борба с бандитизма към парижката следствена служба - brigade de répression du banditisme (BRP) – се надява в скоро време да разкрие самоличността на извършителите. На местопрестъплението са намерени и красноречиви улики – иконка на Йосиф Висарионович Джугашвили и снопче вълна от узбекси козел архар (ovis ammon). От сигурен източник стана известно и съдържанието на тайнственото послание, оставено от бандата :

„Все някак ще го докараме до 220 милиона!
Подпис: Неуловимите Отмъстители







....
Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Ха сега да видим кой-кого!

Мен лично не ме притеснява фактът, че парите на Европа не стигат до България - в случая не става дума за подаяние, ами за средства, които се разпределят според нуждите на всяка страна... Германия например внася много в общата европейска каса, а не получава почти нищо, защото НЯМА НУЖДА от подпомагане.

И България няма нужда! Ние сме свикнали да си живеем в кочината и не можем да си представим дори, че би ни било по-конфортно в по-други условия. И сигурно поради същата причина смятаме шкембе-чорбата за връх на кулинарното изкуство, а мастиката - за изтънчена напитка с ерогенни свойства.

А който иска нещо по-европейско - да заминава за чужбина и да се трови там с Бордо, гъши дроб и миризливи сирена...


Неприятна според мен е най-вече наглостта на управляващите, които искат да гледат Европа "в очите" като равен с равен... Хубаво, но с кои очи? И след всичко станало как могат въобще да си представят, че някой ще иска да ги погледне? В крайна сметка на нас наистина не ни трябват пари, ами доблест и чест. Само че не за нас, ами за нашите "политици".

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)