събота, 29 ноември 2008 г.

ЧЕРНО-БЯЛО ДЕТСТВО

Отварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.

Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.

Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.

«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».

Блок, двор, махала, град...

Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.

Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?


Хлябът наш насущний...

На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.

В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...

В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...

В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!

Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.

За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.


«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»

За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.

В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...

«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»

Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.
Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.

Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.

В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.
В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.

Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?

Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.

Лингвистика и лоботомия

Победа, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.

Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.

Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.

В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.
Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.
Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.



Светът зад бодливата тел

На 10 декември преди 60 години човечеството сътвори Всеобщата декларация за човешките права. В член 13 на същата пращяща от оптимизъм и хуманност декларация изрично се гарантира правото на всеки да се придвижва свободно както в рамките на страната си, така и извън нея. В България обаче подобно право имаха само заслужилите партийци. Обикновените хора не можеха да работят в желания от тях град, а освен това не можеха дори и да излизат от страната си – било то по работа, на гости при роднини или само на разходка.
Забраната се обосноваваше с факта, че всякакво сравнение с заобикалящия ни свят би било убийствено за политическата химера и измисленото универсалното щастие на победилия социализъм. И затова другарите се притесняваха някой да не замине за чужбина и, недай си Боже, да не се завърне – това би означавало, че очевидно навън му е харесало повече.
И затова другарите се стараеха да ни убедят със средствата, които им бяха под ръка – страх и бодлива тел.

Плашеха ни денонощно с ракети и лукави диверсанти, разказваха ни страшни приказки за ядрено и химическо оръжие, за химикалки-бомби, хвърляни от американски самолети, за да осакатяват българските деца; разказваха ни и абсурди за специално създадени летящи въшки и ни караха да участваме във военизирани мероприятия, подготвящи ни за предтоящия последен бой.
А за скептиците бяха предвидили последно средство за разубеждаване – триметрови кльонове с бодлива тел по цялата граница, цяла армия граничари с кучета и – в случай на опит за бягство от страната – куршум в главата. За стрелящите пък по бегълците имаше награда – два дни отпуска и часовник „Слава” за всеки убит предател (без значение дали е мъж, жена, дете или старец).

Една французойка – стара приятелка на баща ми, ми разказа спомените си от едно гостуване в България през 1973-та.
„Това беше страната на страха и всичко беше страх – очите на хората, сградите, дори и миризмата. Никой не смееше да дойде да се запознае с нас, хората ни заобикаляха отдалече и избягваха да ни срещат дори и с поглед. Постепенно и аз започнах да се страхувам – не за себе си, ами за баща ти, защото ни беше подслонил. Никога не съм се чувствала толкова свободна, колкото в деня, в който напуснах комунистическа България. Мисля, че точната дума е омерзение – чувствах се омърсена с най-грозното, с липсата на свобода.”

Бях втори клас, когато заведоха целия випуск на зимен лагер в близост със сръбската граница. И тогава, просто така – между другото, ни показаха пограничните съоръжения, граничната бразда, озъбените кучета... А сутрин на физ-зарядката ни караха да викаме „Ура” с пълно гърло. Така сърбите щели да се притесняват да не им падне някоя лавина на главата или нещо от този род.

Обикновените хора не можеха да пътуват зад граница и затова никой не знаеше как е „оттатък”. Досещаха се, че щом никой не се връща, значи не е никак зле, обаче не смееха да попитат. А тези пък, които знаеха, не казваха нищо, защото цялата система на привилегии се крепеше на илюзията за идеологическо щастие.

Имах баба французойка и затова семейството ми знаеше истината, а баща ми се чувстваше нещастен и измамен. В такива случаи е може би по-добре да си в неведение... Защо ти е да знаеш, когато липсата на свобода и без това те превръща в животно.

Заради такава история с бягство в чужбина баща ми даже си е изкарал един хубав пердах.
Като млад баща ми е бил спортист – печелил е много медали и се е познавал с всички известни спортисти от онова време. Веднъж обаче един от неговите приятели споделил, че смята да не се завръща от състезание в чужбина и помолил баща ми да вземе стипендията му на негово място и да я даде на майка му. Първия път наистина успял да я вземе, но на втория път милицията го чакала на гишето. Вкарали го в едно мазе и го били и разпитвали няколко дни. Баща ми се спасил благодарение на баба ми, която тогава е познавала висши партийци (Джуровци, Станишевци, Велчевци и т.н.), защото е работела за тях като частна шивачка (частната практика беше строго забранена, но за другарите винаги се правеха изключения, дори и с шивачки-французойки). Пак според баба ми, след тази случка баща ми бил много уплашен и развил диабет.

Когато искахме да отидем до Франция при роднини, държавата не позволяваше на цялото семейство да излезе зад граница, ами само на баща ми и на сестра ми, а майка ми и аз оставахме да „пазим” апартамента в Перник. Освен това трети човек трябваше да гарантира, че ще изплати на държавата стойността на колата ни в случай, че баща ми не се завърне – нали се досещате, че в комунистическа България всичко беше държавна собственост, дори и личният автомобил...
За да отиде в чужбина, човек трябваше да разполага с покана от чужденец. Спомням си също, че цялата процедура по издаването на визи зависеше от милицията, защото българите нямаха право да влизат в чуждо консулство. За пътуването се полагаше и определна сума във валута – по 20 долара на човек за месец престой в чужбина.
Преди тръгване винаги даваха инструкции как да реагираш в случай, че срещнеш западен агент, който те кара да взимаш дрога или да размениш децата си за вносни дъвки и шоколади.

Самото пътуване си беше жива мъка – с Москвич и без пари... Обаче на какво ли не е готов човек, за да вкуси поне за няколко дни от свободата отвъд бодливата тел.


Хипократовата клетва...

В Кореком се пазаруваше с долари, но и в болниците също, нищо че уж лечението беше безплатно... Като си спомня за качеството на медицината, разбирам и защо всъщност беше безплатно. А за по-качествено обслужване трябваше да се даде нещо по-така...

"Бонбони и свинско не пия" гласеше многозначително табелка в лекарски кабинет.

За партийците също се намираха лекарства, за които обикновените хора дори и не подозираха, че съществуват. Баща ми се разболя от пародонтоза и изгуби всичките си зъби съвсем млад, а неговият шеф – главен редактор и велик партиец - успя да се излекува от същата болест с някакъв «вносен» антибиотик.
Според статистиките от онова време, един диабетик живееше средно едва 50 години. Така майката на Стоянчо от съседния вход първо ослепя от глаукомата, а след това и почина. Баща ми също беше на нискокачествен инсулин – телешки. Но една приятелка французойка му подари машинка за мерене на кръвната захар и всички диабетици от блока идваха да си мерят захарта вкъщи. Това беше нещо като футболна топка, но за възрастни.

Едно от най-страшните комунистически престъпления спрямо човечеството е без съмнение Чернобил.
Запознатите със случката са чели статистики, гледали си филми, но и със сигурност са глътнали малко от радиацията, защото някои елементи ще се разграждат с хилядолетия в почвата, в животните и растенията, в нас, в децата ни и в децата на техните деца. А може би сте като мен и познавате хора, развили ракови заболявания непосредствено след катастрофата - някой от вашето семейство, например майка ви или майката на момчето, с което делите един чин.
В моя случай беше точно така. Майка ми се разболя малко след чернобилската катострофа и се наложи да претърпи тежка операция, а след това и химио, и радиотерапия... Спомням си, че тогава онкологията беше претъпкана, бяха наслагали легла дори и в коридорите. А лекарите бяха пълновластни господари и можеха да пожелаят каквото си искат в замяна на внимание или операция – и все в долари. Медицинските сестри пък търгуваха инжекции и превръзки – ако опреш до тях, ще трябва да донесеш нещо, уиски, бонбони, шарнирен болт за полски Фиат...
Тогава бях на 12 годинки, но помня всеки детаил от интериора на реанимацията – изтърбушени кревати, кълба от маркучи и системи, висящи от допотопна техника. И кой знае защо, точно зад вратата на отделението бяха поставили едно шкафче за обувки – от онези с тапицерията отгоре. Та именно върху него приключи последното ми свиждане с майка ми – поседнал съм за миг и съм припаднал.
Всичко се разви за броени месеци, а самият край беше показателен за цялостния безпорядък и безчовечност на системата. При прехвърлянето на майка от една болница в друга лекарите пропуснали да направят една жизненоважна манипулация – едните помислили, че другите ще я направят, а другите си мислели, че вече е направена... Беше на 43 години.

В опитите си да ме утеши, татко ми подари куче. След това се пропи.


Невъзможен епилог

Същата година почина и майката на Андрейчо от моя клас, а тя беше още по-млада дори. Почина и майката на Калин от по-горната паралелка. Случайно съдбата ме среща от време на време с Андрей, сякаш за да ми напомни, че цялото наше поколение е свързано чрез вековечната тъга. А с Калин общувам често, но само насън. С него бяхме неразделни другари след падането на комунизма, но и той си отиде по нелеп начин - така, както и цялата епоха беше отвратителна и противоестествена.

За панахидата - четиридесет дни след погребението на майка - се наложи баща ми да ходи нейде из планините и да се моли на военните да освободят сестра ми. Тогава тя беше на задължителното за всички единадесетокласници военно обучение, а отговорниците склониха да я пуснат с уговорката, че ще се прибере преди сутрешната проверка на следващия ден.
Както сами виждате, според комунистите е много по-важно човек да сглобява и разглобява автомат «Калашников», отколкото да почете паметта на майка си. Поради тази, а и поради много други причини считам, че те не са почтени хора и че нищо, произлизащо от тях и от тяхното люпило, не може да бъде добро. Наричам ги времеядци, защото изядоха времето за живот на родителите ми, превърнаха екзистенцията на цяло едно поколение в безмислица и съсипаха абсолютно всичко, до което се докоснаха.

И сега, когато детството е далеч зад мен, фатализмът и тягостното чувство за нещо пропуснато като че ли са по-силни от всякога, а спомените ми навяват същата тъга и огорчение, каквито изпитвах и тогава – от снимките отново ме гледат черно-белите сираци на цяла една епоха.
В крайна сметка спомените, в които все още живеем, се наричат настояще. Защото нищо не се е променило оттогава – хората и помислите са същите, безсилието и безизходицата пак глозгат човешкото съществувание до кокал, а в реанимацията креватите са все така изтърбушени и техниката е все така допотопна. Дори и имената на управляващите не са се променили, а и покрай тях обикалят същите орди подлизурковци, готови да продадат майките си така, както са продали и себе си – за привилегии, за пари, за слава. И страхът е все така вцепеняващ и умопомрачаващ, и хората все така прекланят глава пред празния поглед на сатрапа. Кльоновете с бодливата тел са ненужни и вече ги няма, обаче границата е още по-непроницаема, защото граничната бразда е в главите ни. А бягство от себе си е невъзможно, брат... Веднъж попаднал ли си в черно бялата снимка, вътре си доживот.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Приказка за Фуке, палмата и стария мароканец

Много пъти ми се случва да откривам неподозирани красоти, свързани с невероятни истории, които в крайна сметка обръщат целия ми мироглед наопаки! И всеки път в главата ми изниква онази фраза, изречена от бащата на един приятел-мароканец при първото му посещение във Франция : “Не ме е яд, че те, французите, са богати и са построили толкова неща… Но какво сме правили НИЕ, докато те са строили?!”

Другата мисъл, която ме връхлита, е израз на обикновено граовско съмнение – “май нещо ме послъгват”…

….

Едно от най-чудатите неща, изпречвали се пред скромната ми персона, беше всъщност вид екзотично дърво на остров Мавриций, което цъфти само веднъж в живота си, но за сметка на това влага всичките си сили и жизнени сокове в този единствен и окончателен цъфтеж и в крайна сметка умира с чувството за изпълнен дълг и добре свършена работа… Доколкото дървесните видове могат да имат чувства или размишления от този род… Защото при хората поне досега не съм срещал такива.

Тогава, сред буйната маврицианска растителност ми се стори приятно човек да повярва в нещо само заради красотата на идеята.

….

Години по-късно попаднах на един великолепен замък и научих историята на Фуке, кралския сюринтендант, който по странен начин ми напомни за маврицианското дърво.

Никола Фуке е млад и амбициозен потомък на стар търговски род, който прави главозамайваща кариера като финансист във френския кралски двор. Още преди тридесетата си годишнина той ври и кипи в сделките, а в същото време ловко се справя с историческите събития (Фрондата), създавайки си солидни политически връзки.

Но неговата страст са не толкова финансовите манипулации и банковите дела, колкото изкуствата и стремежът към красивото.

И така Фуке се сближава с най-известните представители на френската култура от онова време и скоро се превръща в техен закрилник и меценат. Събира се с Шарл Перо, Молиер, подпомага парично поети като Корней и приютява в къщи Лафонтен и редица други светила на творческия дух.

Близостта му с хората на изкуството му позволява да разгърне въображението си и да запланува невиждан дотогава строеж. В сътрудничество с архитекта Льо Во, декоратора Льо Брен, строителя Виледо и градинаря Льо Нотр, Фуке успява да превърне имението си Во-Льо-Виконт в най-красивото съчетание на замък с градина, като по-късно този концепт ще бъде копиран още десетки пъти в различни европейски замъци.

За да отзнаменува завършека на замъка, Фуке решава да организира огромно тържество, на което ще присъстват Кралят слънце Луи XIV, кралицата-майка Анна Австрийска , както и цялото висше общество – общо 3000 гости.

Събитието е в разгара си, гостите са очаровани от красотата на замъка и градината, от пищната трапеза и цялостната организация на пиршеството... Фуке е прекалено замаян от хилядите комплименти и от възхищението, струящо от лицата на гостите, за да си даде сметка, че славата му е наранила смъртно един от присъстващите...

Кралят слънце не може да понесе да бъде засенчван...

Луи XIV се усамотява в един от салоните с майка си и верния министър и братовчед Колбер, които едвам успяват да го успокоят и да го убедят да запази желанието си за отмъщение за по-късно. Но кралят остава твърдо решен да отмъсти жестоко за накърненото си себелюбие.

Няколко седмици след това, през септември 1661-ва година кралят заповядва на д’Артанян да арестува Никола Фуке по обвинение за злоупотреба, корупция и заговор срещу короната.

Делото трае три години, но Фуке се брани храбро и обвиненията падат едно след друго, защото повечето от доказателствата са зле скалъпени или направо измислени. Присъдата е минимална - осъден е на изгнание зад граница, което още веднъж кара Луи XIV да се почувства унизен и да се намеси в ущърб на Фуке. В крайна сметка изгнанието е заместено с доживотен затвор под претекст, че бившият сюринтендант е запознат с прекалено много държавни тайни, които в никакъв случай не бива да попадат в ръцете на враговете на Франция.

Никола Фуке е затворен в крепостта Пинероло, където остава до края на дните си, а съсед по килия му е Желязната маска. Умира на 3-ти април 1680-та година, но споменът за него продължава да живее, въпреки че славата му разцъфва едва за миг по време на единственото по рода си празненство в замъка Во-Льо-Виконт.

И аз бях там, и аз пих и се веселих..., но няколко века по-късно де!

Освен това граовската ми мнителност ме накара да проверя думите на екскурзовода – оказа се, че кралят отдавна е искал да си разчисти сметките със сюринтенданта, защото той наистина се е възползвал от служебното си положение, за да създава доходоносни приятелства на гърба на държавата. След направеното разкритие си отдъхнах – толкова много романтизъм би бил унищожителен за маврицианската ми палма. А граовецът в мен тихо изстена – “Всички са маскари!”, “Фукльо!” додаде един приятел от Сливен, след което преминахме към дегустация на разни местни гозби и напитки. Така всъщност намерих и отговор на зададения от мароканеца въпрос – докато едни "строят" историята, други са зрители.




....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Разходка из Венсен


И преди да се заселя тук, пак идвах да се разхождам редовно из уличките на това толкова приятно градче.

Венсен е парижко предградие, до което се стига за десетина минути от Шатле с RER A или линия 1 на метрото. Близостта му до столицата и наличието на голям лес до него го правят предпочитано място за спортуване, пикникуване и разходки и затова през почивните дни парижани се изсипват тук с хиляди (ами като си нямат село...). Венсенският и булонският лес са нещо като “бели дробове” на френската столица. Освен в зоологическата и цветната градина (Parc floral de Paris е известен с джаз фестивала през летните месеци) човек може да отскочи и до бившите стрелбища на републиканската гвардия, където сега се помещават 5 театъра, или просто да разгледа витрините на различните бутици и всякакви магазинчета из приветливите улички. Иначе градчето наброява едва 46 000 жители, общинският съвет е десен, а кметът е центрист.

Венсен възниква през 12-ти век, когато френските крале започват да ловуват из околностите. Първоначално тук е построена ловна хижа, след което на същото място издигат дворец – и сега можете да разгледате крепостните стени, катедралата, както и най-висoката запазена средновековна кула, която е чудесно съхранена, въпреки че по време на революцията са искали да я бутат, защото и тя е била използвана като затвор и е помещавала бележити люде като Дидро, Мирабо, маркиз дьо Сад и т.н.

Много велики крале, сред който Филип Огюст, Свети Луи, Филип VI, Шарл V, и Франсоа I са прекарвали голяма част от времето си във венсенския дворец. След смъртта на Мазарини, който първоначално е погребан v катедралата на двореца, Луи ХIV премества кралския двор във Версай.

Легендата гласи, че Русо е идвал пеш да види колегата Дидро в зандана, а пътьом се е спирал да почива (тогава Венсен се е намирал далеч от Париж, а както е добре известно Русо си е имал проблеми с пикочния мехур). И по време на тези почивки са му идвали разни щури идеи от рода на “обществен договор” и други такива, които той е бързал да сподели с приятеля си.

И аз сега обикалям насам-натам, но идеите ми не са кой знае колко впечатляващи. За сметка на това обаче споделям с вас радостта си от зеленината, чистотата и прекрасното чувство за свобода, което го обхваща човек, когато пред очите му се отварят свободни пространства и красиви сгради, улици, паркове и градинки...

........................

И понеже наскоро четох разни интерсени статии за съвременната българска урбанизация, та се сещам да спомена, че вместо да хвърля пари, време и усилия на вятъра, кметът на София би могъл да назначи един чуждестранен специалист, който да му направи градоустройствен план с канализация, пътища и т. н. Защото в един момент нещата може би не опират само до пари и добра воля, но и до естетика, кадърност и интелектуални капацитети.

Не е възможно, а и не е нужно София да прилича на Париж, но нека поне да заприлича на нещо.

.....

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

По повод икономическата криза...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)

Run, Obama, run !


Напоследък все ми се случва да залагам на губещи играчи, защото светът просто не върви в желаната от мен посока. И в повечето случаи хората все някога идват на моето мнение, но за жалост е прекалено късно... Иначе е очевидно, че от тази банда сатрапи (Буш, Саркози, Берлускони, Путин...) нищо добро не може да излезе.

Затова пак залагам на кандидата, който отговаря на критериите ми за политик – демократичен, интелигентен, либерален, динамичен и отворен към света. А Барак Обама е именно такъв!

За разлика от него МакКейн е представител на консерваторите, бивш военен, презастарял и популист... Направо ми писна да му слушам глупостите за “водопроводчика Джо”, който не само не е водопроводчик, но и не се казва Джо. Освен това въобще не съм сигурен, че един промит от армията мозък може да е гарант на демокрацията...

Е, в съседна Турция демокрацията се крепи все още благодарение на армията, но това е един доста частен случай.

Освен това ми е трудно да повярвам, че човек, подкрепил войната в Ирак и извращения от рода на Гуантанамо и Абу Граиб, може да измисли нещо позитивно в световен мащаб.

Страх ме е само, че ефектът на Брадли пак ще изиграе лоша шега на прогресивно мислещите. Защото все още не е по силите на човечеството да се преборим с низостта и примитивните инстинкти за расова и етническа омраза. И в последния момент, когато останеш сам със себе си, осъзнаваш че е много по-лесно да мразиш, отколкото да обичаш и да правиш компромиси...

...

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните :-)